На 1. март се навършват 5 години от закриването на казанлъшкото списание

Стефан БАКЪРДЖИЕВ

Хубаво и лесно е да се пише за някакво начало. По-трудно е да се връщаш към края на нещо, което е възкръсвало за нов живот, надмогвало липсата на свобода или безразличието. Списание „Кула” е спирало след преврата от 1923 година и по време на комунистическия режим през 1981 година. Сега спря през...

Една кметица се поддаде на всеобщото омалокултурчване и високомерие към културата, която се създава сега; на култа към криворазбраната пазарна икономика в културата; на слабостта хората да се делят на привърженици и на врагове... За да претендира и тя за славата на поредния доморасъл Наполеон, макар и в рокля.

И така…

Ноември 2011. Новоизбраният кмет г-жа Стоянова току-що е встъпила в длъжност. Разправата със списание „Кула” започва веднага. Като при война. Редакторът е поканен да напусне. Той отказва, преди да се е разбрало каква ще е съдбата на списанието.  На писмата – негови и на редколегията – няма отговор. Лице от Общината, известно като доцент по празничните гирлянди и магистър по възкресяване на мъртви художници с римски имена, няколко сутрини дебне редактора дали идва на работа точно в 9:00 часа.

Ноември 2011 – февруари 2012. Кметицата е като Сфинкс. Не позволява на никой да ѝ споменава списание „Кула”. Създава се впечатление, че закриването на провинциалното списание става едва ли не под международен натиск.  Пуска се слух, че годишният бюджет на „Кула”, който е около 7 000 лв, е десетократно по-голям – 70 000 - 80 000 лв.

1 март 2012. Списанието е закрито, след като повече от 20 години е било общинско. Редакционният съвет  протестира в открито писмо, започва подготовка за регистриране на сдружение „Кула”.  Редакторът е освободен по живо, по здраво, като му е предложено – като на индийски пророк, да подпише лист с 1001 болести - от екзотични по-екзотични, в уверение на това, че не страда от никоя от тях!

Лято 2012. Най-неочаквано редакционният съвет е поканен на среща при г-жа Стоянова. Тя се извинява за станалото: „Не биваше да става така!”. Обещава солидна финансова подкрепа за списанието. Без щат. Отстъпва помещение за редакция – пристройката към филиала на библиотека „Искра” в Бозвелиевата къща. Всички са обнадеждени.

2013 година. Общинският съвет гласува 3 000 лв. за издаване на сп. „Кула”.  И веднага започват колебанията. Кметицата се отмята и за редакция предоставя стая над Халите, не се отпуска цялата сума. Нищо - поставено е добро начало. Редакционният съвет издава брой, посветен на 90-годишнината от първата книжка на списанието, организира честване...

2014 година. Кметицата е размислила. Някой или нещо я е подразнил. Отново отваря фронт. Ръкопис на редактора е отхвърлен от списъка за финансиране книги местни автори на общинския конкурс, който пък е известен с това, че отхвърлените трябва да се сърдят на комисията, а одобрените да целуват ръка на кметицата /сякаш парите са от джоба ѝ/. Редакторът се оттегля от списанието, приемайки, че той лично е причина за новата наказателна акция. Уви! Пари за „Кула” пак няма… В Общинския съвет вдигат рамене – кметът „Общината – това съм аз!” решава всичко!

2015 година. „Кула” окончателно спира да излиза. Книгата на бившия редактор този път е в списъка за финансово подпомагане – е, ако може така по-бързо да забрави „Кула” и да целува ръка на... вече знаете на кого! Но занапред хората ще следят годините от началото или края на списанието, а не годините от освобождаването на този или онзи редактор.

2017 година. Започва обратно летоброене. 5 години без списание „Кула”. 10-годишнината от неговото спиране ще е в навечерието на 100-годишнината от излизането на първата книжка през 1923 година. Провинциални парадокси.

И се връщам към онази среща с г-жа Стоянова през лятото на 2012 година. Бяхме петима от редакционния съвет. Кметицата беше превъзбудена. Намисленото извинение и обещанието да помогне явно ѝ тежаха. Не ни познаваше, ние също не я познавахме. Беше се надценила. Играеше това, което ѝ се искаше да бъде. Уви... Излъга ни.

Но сега, застанал малко встрани, я разбирам. Искахме от нея да е визионер. Да не угажда на статуквото, а да гледа напред. Без „Кула” и без „Искра”, превърнала се в общинска малотиражка, ясно се вижда: в Казанлък няма млади пишещи. Прекъснат е литературният процес в града!

Но дори това не е най-важното. Как да се даде кураж на младите, които се чувстват в слаба позиция сред агресивността и малокултурието на връстниците си? Къде да намерят пристан за живия у тях стремеж към красота и съвършенство? Спомням си, преди години в елитните училища се разпространяваха по 150 - 200 броя от списание „Кула” и всяка година се появяваха десетки млади хора, изкушени от писаното слово... Властта не устоя на своето си изкушение: по-лесно се управлява, ако подхранваш „врявата на деня”... По-престижно е да се изръсиш с няколко хиляди за чалга-певица на площада, отколкото с тях да осигуриш двугодишен тираж на списание. По-изгодно е благодарният ти бизнесмен да плаща от фирмата си заплата на партийните ти тролове, вместо да подпомогне някаква дейност в културата и т.н.

Това е положението. Относно бъдещето на списания като „Кула”? Това вече е тема за дебат, който изисква извънредна воля и много, много мъдрост. Защото като сечем отделни дървета, ще погубим и цялата гора.