Тодор Живков давал знак с намигване на екзекутора Мирчо Спасов – и убийствата продължавали

ГЛАСЪТ НА КАЗАНЛЪК

Утре, 1. февруари - Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим – казанлъчани ще се поклонят пред паметта на избитите свои съграждани. Заупокойната молитва за загиналите е насрочена за 12:30 часа

в катедралния храм „Св. Иоан Предтеча“, а поканата към демократите от Града на розите е отправена от Крум Владев. На този ден предстои да бъде представен пред средношколците от професионалните гимназии по автотранспорт и по туризъм филмът „Моето лято в Слънчев бряг“, който разказва за най-младия концлагерист от Казанлък, оцелял в Лагера на смъртта край Ловеч.

Денят 1. февруари е избран по предложение на президентите на България Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002). На 1. февруари 1945 г. т. нар. Народен съд осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Присъдите са изпълнени още същия ден. За около 4 месеца незаконният Народен съд издава 9 155 присъди, с които са осъдени на смърт 2 730 души, 1 305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години.

Но Народният съд е само върхът на айсберга. През последвалите деветосептемврийския преврат т. нар. „Безотговорни дни“, които продължават чак до декември 1944, комунистите избиват без съд и присъда десетки хиляди българи, набедени за „врагове на народа“. Според някои източници, става дума за близо 30 000 държавни служители, лекари, съдии, свещеници, кметове, журналисти, учители, интелигенти и полицаи. Архивите свидетелстват, че знакът за т. нар. „Безотговорни дни” е даден лично от Георги Димитров от Москва. Ето и свидетелството на главния екзекутор, кървавия комунистически генерал Мирчо Спасов, който действал под прякото ръководство на Тодор Живков.

„Било славно, но и жестоко време. Партията разпоредила преди Народния съд да се поизчистят колкото се може повече врагове, че после с присъдите ставало бавно. Така всяка нощ пред разпределителя - Дирекцията на полицията на “Лъвов мост”, пристигали каруци с хора от града и селата, камиони “Опел блиц” от провинцията, използвали и влакове. Спасов пращал арестантите първо в мазето, там ги описвали, след което ги качвали на камионите. Откарвали ги към Радомирско - местността Червена могила, селата Върба, Темелково, Батановци. Там на нивята ги чакали местни момчета, на които били дали много патрони - разстрелвали хората и набързо ги заривали. Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двайсет на камион, това ще е някъде десет хиляди, пресметна Спасов. (По-късно чух от изследователи, че убитите са били 20, 30, че и 38 хиляди, очевидно в София са идвали осъдени от цялата страна).

Генералът изведнъж спря, погледна ме издълбоко, после свъси вежди и рече: “Тия неща ги казвам само на тебе, да не вземеш да ги напишеш, че после става лошо… но той редакторът ви знае какво да пусне”. И продължи. Всяка нощ в малките часове ходел да докладва на Живков в щаба на НОВА /Народноосвободителна въстаническа армия/, който се намирал в мазето на читалище “Славянска беседа” на ул. “Г. С. Раковски”. Там се давали разпоредбите и мунициите. “Досегът ми с другаря Живков беше много специален. Всички знаеха какво върша и ме отбягваха, поради което той ми каза да не се приближавам до него, все едно няма нищо общо с мен. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам… Абе, мокра работа, другарите не искаха да се цапат, но нали някой трябваше да я свърши.”

---------------------------------------------------

Бел. ред. Откровенията на Мирчо Спасов са записани от журналиста Наско Мандаджиев.