Панелният блок, крайният квартал, малкият град. Моето минало…

Диана МАРКОВА

Не си падам по романтични комедии. Разбрах го един ден, след период на преяждане с такива. Затова и отидох да гледам "Дъвка за балончета" с известно нежелание. Не мога да кажа, че филмът тотално е преобърнал мнението ми за романтичните комедии,

за новото българско кино или нещо друго. Но след края му ми стана някак… мило. Топло, като от споделено изживяване. Може би съм имала нужда от доза нежност – от екрана или в живота, не знам. Но ето как един филм може поне леко да заличи злобата на делника.

Дъвка за балончета е филм на режисьора Станислав Тодоров-Роги, когото не познавам. Не познавам и по-голямата част от актьорския състав – Теодора Духовникова, Жорета Николова, Валентин Ганев, Искра Донова, Андреа Захариев, Аглея Гумнерова и др. Гледала съм "Лазарица" в Народния театър с Малин Кръстев, а Диана Димитрова ми е позната като художник. Така че никого не искам да обидя, но и не нося отговорност за прямо изразените си впечатления.

Разбира се, че пропуснах Иван Юруков. На него отделно ще отделя няколко изречения, защото той бързо се превърна в новия ми любим български актьор.

Иван Юруков – мъж, с когото не би искала да бъдеш приятел – не точно това; да му се възхищаваш пък просто не е достатъчно; да правиш секс с него... е, все пак не е ерген, а това противоречи на някои морални правила, които в последно време си поставям… Така че остава само едно: искам да преживея историята на героя му, което говори само за това, че филмът ме е впечатлил.

Макар и да не блести с някаква изключителна оригиналност. Но Иван Юруков блестящо въплътява образа на пича от рекламната агенция с романтична душа и силен творчески нагон.

А за "Дъвка за балончета" бих изказала и други впечатления. Това е първото произведение на изкуството, което не осъжда социализма със злоба и презрение – нещо толкова досадно като тема и настроение в съвремието ни. Изобщо в него няма никакво политическо изразяване на идеи, а само понятни истории от минали времена. Което го прави човешки.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова, Тео Чепилов. Самият сценарий борави с работещи, познати и признати образи, метафори, субекти. И по-девствената кино аудитория е очаквано очарована. Аз не съм от нея, но на финала от очите ми потече една гореща сълза.

И естествено, появиха се асоциациите. Появи се размисълът. Дойдоха спомените. Още доказателства за нивото на филма.

"Дъвка за балончета" проследява детските години на група приятели и по-точно, пакостите им от 80-те. А аз си спомних за моето порастване, което трая дълго – от края на 80-те докъм… Както и да е.

Та, помня първото напиване. Да. Беше с вино. И стана голяма излагация, защото с родителите ми и брат ми бяхме отишли на гости на кумовете на мама и татко. Дъщерята на кумовете им – по-малка от мен! – услужливо ми наливаше чаша след чаша домашно вино. Последният ми спомен е как падам върху касетофона и намалявам звука му с тялото си. Момчетата просто вдигнаха зъбчето и купонът е продължил. А през това време аз съм повръщала навсякъде из къщата, което донесе на родителите ми неописуемо голям срам. Срам, който май още им държи влага.

После на Стъргалото – така наричахме едно заведение в центъра – видях как един пиян и заспал на масата човек се напика. Пика дълго и мощно, все така спейки. Отвратих се.

На следващата година най-добрата ми приятелка ме научи да пуша. Показа ми как да пуша – както на нея са показали съученичките ѝ. Помня, че трябваше да вдишам и при това вдишване да се издуя „като петел“. Оттогава пуша. По много.

Накрая избягах от къщи. Скрих се в мазето на един приятел. Той ми носеше свинско филе и вино. Живях в това мазе три дни. Накрая липсата на светлина и въздух ми дойдоха твърде много и се обадих на мама. Мамо, може ли да се прибера вкъщи? Така я попитах. А тя се разплака.

Така пораснах или може би не пораснах. Всъщност беше много по-тежко в тежките моменти и по-весело в добрите.

Вярно, моите спомени нямат нищо общо с филма. Там децата са си деца и събират картинки от дъвки Турбо, целят с фунийки и всякакви други наивни детски щуротии. Каквито съм правила и аз.

Но спомените, които този филм ми върна, бяха точно тези, които описах. Панелният блок, крайният квартал, малкият град. Моето минало. Към които невинаги искам да се връщам.

Но нямам нищо против една дъвка. За да сдъвча лошото и да го изплюя, когато му свърши сока.

-----------------------------------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на този текст е в личния блог на авторката. Диана Маркова е поетеса и белетристка; родена и израснала в Казанлък; понастоящем живее в София.

Великолепната авторска снимка на казанлъшката ул. "Гурко" е на Бальо Динев.