Не големите празници, а ежедневната култура възпитава публиката

Иван ВЕЛЧЕВ

  Много хора, когато чуят за културата на Казанлък, веднага се сещат за големите културни празници като този на розата, на Чудомир, на тракийските владетели. За тях се пише много, показват се по различни телевизии, в т.ч. и чужди.

Но аз искам да насоча вниманието към това, което се случва в Казанлък между „големите” празници, към тази „ежедневна” култура. Защото съм убеден, че именно тя е най-важната, тя образова и възпитава трайни ценности. Знам, че ще прозвучи еретично, но представителните тържества или фактът, че експонати от тракийското наследство от музея бяха изложени в Лувъра, с нищо не са увеличили културата на средния казанлъчанин. Гордост - да, но не и култура! Но нека оставим това за отделна дискусия.

Мисля, че казанлъчани са

една леко разглезена културна публика.

Казвам това в положителен и в не толкова положителен смисъл. Ние някакси сме свикнали с това, с което разполагаме и рядко го оценяваме както трябва.

               Ще започна с Историческия музей и по-скоро с Художествената галерия. За много хора тя е… просто галерия. И почти не си даваме сметка, че Казанлък разполага с една от най-големите и богати художествени галерии в страната! На колко места в страната може да се види такава невероятно богата постоянна експозиция от над 260 живописни и скулптурни творби, на художници–казанлъчани като Иван Милев, Ненко Балкански, Дечко Узунов, Константин Трингов, Васил Бараков, Мара Йосифова, както и на 88 бележити и световноизвестни български творци като Иван Мърквичка, Цанко Лавренов, Владимир Димитров-Майстора, Илия Петров, Кирил Цонев, Бенчо Обрешков, Александър Петров, Димитър Казаков-Нерон?! В този смисъл казанлъшката Художествена галерия е една мини национална галерия на българското изобразително изкуство!

               На представянето на своята книга „Художниците на Казанлък” изкуствоведът проф. Марин Добрев напомни, че много художници са предпочитали да даряват свои картини именно на казанлъшката галерия, защото са знаели, че именно тук те ще срещнат една разбираща публика! Т.е. това не е даденост, а извоювана привилегия от страна на Казанлък – Града на художниците!

               А какво да кажем за палитрата от множество разнообразни „временни” изложби, с които е изпълнено ежедневието на галерията? Имам богати впечатления, защото от доста години не съм пропускал почти нито едно откриване на изложба, с малки изключения, които след това съм попълвал с посещение на изложбата. Правя това от уважение към авторите /на първо място/, но и към организаторите на изложбите! Защото техният труд остава скрит, а често са необходими огромни усилия, за да се организира юбилейна изложба на известен художник с картини от няколко галерии.

               Какви невероятни изложби е имало! На Ненко Балкански и на брат му -непознатия Илия Балкански, Иван Милев, Константин Трингов, Димитър Казаков-Нерон, Румен Скорчев, Сирак Скитник, Румен Нечев, Теньо Пиндарев, Чудомир, Стоян Венев… Много често това са уникални изложби, които са видяни от малко хора в страната, защото са изисквали усилията на няколко галерии!

               Но казанлъчани имат невероятната възможност не само да видят тези изложби, но и да се насладят на тяхното представяне /най-често/ от един сладкодумник! А това е казанлъчанинът проф. Марин Добрев - директор на ХГ - Ст. Загора! Неговото слово е неразделна част от самата изложба! Без неговите професионални и емоционални пояснения много трудно може да си обясним живота и творчеството на авторите. Не, проф. Добрев никога не ни казва „какво е искал да каже главният герой”! Той отваря за нас прозорци и ни казва:

”Какво ще видите през тях, решавате вие”!

На колко места в България може да се насладят на подобна личност? Присъствал съм на дежурни откривания на изложби в други градове, на които с убийствена скука и щампи се удавя въобще смисъла на изкуството!

               Често музеят се превръща и в концертна зала. Всички помним концертите на камерния оркестър „Софийски солисти”, препълненото с хора пространство, където сред картините класическата музика звучи особено тържествено и красиво!

                 И след всичко това възниква един голям въпрос /и проблем/: оглушителното отсъствие /с малки изключения/ на ученици и учители от тези изложби, в т.ч. и на художници от Казанлък, които са били и учители в Художествената гимназия! Но не става дума само за тези от Художествената гимназия, а изобщо на ученици. Не е тайна, че за много от тях Иван Милев е “онзи от петолевката”! Помня гостуването в галерията на Етнографския музей – Пловдив, с невероятна фотоизложба на картини от международен пленер на тема ”Богатство и милостиня”! Тази изложба задължително трябваше да бъде посетена от ученици, за да видят как художници-карикатуристи от цял свят пресъздават една от най-болезнените теми на нашето съвремие, с убийствена сатира и метафори!  Не може Общината да отделя толкова средства, хора и внимание за култура, а това да не се използва за възпитанието на младото поколение! И затова с радост разбрах за решението на Министерството на образованието, с което музеите вече се превръщат в ученически стаи, т.е. част от часовете ще се провеждат там. Очевидно държавата най-после проумя, че образованието все пак е и принудителен процес и не може да се оставя на случайности. Това е нещо великолепно и именно Казанлък дава прекрасна възможност за такова съчетание на образованието с множеството музеи и културни институции!

               А всичко това е край нас ежедневно! Може да се докосне с ръка, да се види, пак да се върнеш до него… Имам чувството, че дори в Казанлък да гостува Лувър с Мона Лиза, някои хора надменно ще кажат:

”Е, к’во толкова, това си го знаем!”

                 От Художествената галерия слизаме един етаж надолу. Само до преди 3 години там имаше едно… несъвсем привлекателно заведение. Няколко местни фотографи предложиха да се създаде фотомузей. Общината прегърна тази идея, подкрепи я с ресурси и зала, и на 5. юни 2015 в Казанлък беше открит първият и единствен в страната Музей на фотографията и съвременните визуални изкуства, или както ние си го знаем - „фотомузеят”!

              Аз признавам, че израснах с това изкуство! Всяка една от многобройните и невероятно разнообразни изложби показваха на хората не само нови техники, но и различни хоризонти, различни душевности, различно мислене… Щастие е да го имаш това богатство на една ръка разстояние, да имаш възможността да го посетиш в подходящ ден, да го докоснеш с ръка… Да, имаше много изложби на майстори-фотографи, актови фотографии и какво ли не! Но имаше и много от т.нар. ”обикновени” изложби на несъвсем известни фотографи. И ако някой си мисли, че тези изложби не са допринесли с нещо, много се лъже.

             Ще дам за пример изложбата на едно 25-годишно момиче - Константина Жекова, чийто баща също е бил фотограф, и то известен, но вече не е между живите. На откриването беше и нейната майка. Аз предварително разгледах снимките - черно-бели, моите любими снимки, но го направих набързо. При откриване на изложбата младата авторка много скромно разказа за това, какво е искала да сътвори. Тя беше снимала, освен майка си и баща си, хора от с. Куртово Конаре, Пловдивско. Обикновени хора, чешитите на селото. Всеки от тях беше сниман два пъти: едната снимка в профил, която отразява сегашното състояние на човека, неговото сегашно битие, мислене. И друга снимка, в гръб, която е опит за поглед в бъдещето на този човек, мечтите му… И се оказа, че за някого бъдещето може да е широко отворен прозорец, а за друг - широко затворена дъбова врата!

         И тогава аз се върнах и отново разгледах тази изложба, но с други очи.

Мъдростта на едно 25-годишно момиче!    

       Искам да разкажа и за друга изложба, за която лично аз имам някакъв принос, за да докажа моите тези. Става въпрос за фотоизложбата на бившия кмет на община Лъджене - Йосиф Шнитер /1934 - 1938/. Аз видях тази изложба в моя роден Велинград, на тържество по повод годишнина на минералния плаж, който беше наименуван ”Йосиф Шнитер”. Посетих директорката на местния музей и ѝ предложих да гостува в Казанлък, тя веднага се съгласи и помоли да уточним датата. И така, отивам аз през м. септември 2016 при моя приятел Стефан Папукчиев, директор на фотомузея, казах му за моята идея. Той извади тефтера си с ангажиментите и каза: ”Така, така, така… ноември другата, 2017 година” !!! Т.е. фотомузеят вече беше ”зает” за цяла година!

               Във Велинград снимките на Йосиф Шнитер бяха „провисени” на две места. Една част бяха окачени безразборно, без вкус в галерията, просто така. Други бяха поставени в Общината, върху дървена ламперия , в полутъмно място… Присъствах на подредбата на фототаблата в нашия музей. Стефан, с белите ръкавици и нивелира, с неговите помощнички, се стараеха за всяко табло, преценяваха с колко сантиметра вляво и вдясно, защо еди-коя си снимка трябва да е там, в дъното, а другата не може!

               Аз вече видях същите снимки, но по съвсем друг начин! Изумителното е, че така го почувства не кой да е, а внучката на Йосиф Шнитер – проф. Мария Шнитер, която откликна на нашата покана и присъства на откриване на изложбата! Дори и тя, която е израснала със снимките на дядо си, ги гледаше с други очи, подредени професионално, на белите стени, с подходящо осветление!

               Само за три години фотомузеят се превърна не само в самостоятелна културна институция, но и в отделно духовно пространство на Казанлък!

                Срещу сградата на Историческия музей се намира Общинска библиотека ”Искра”. Имам честта да бъда председател на т.нар. ”Обществен съвет” към библиотеката и затова сигурно изпитвам слабост, сантимент. Няма да ви занимавам с числа, като брой на томове и библиотечни единици, брой на посетителите, както и с проблемите на библиотеката и най-вече с материалната база. Директорката Анна Кожухарова ги знае тези неща и от сън да я събудите. А и библиотеката е единствената институция, която прави публичен отчет за своята дейност всяка година.

И отново искам да кажа, че казанлъчани не си дават сметка

с каква невероятна библиотека разполагаме!

Знам за общински библиотеки, и то в общини с около 40 000 жители, които не са абонирани за нито едно списание или вестник/!/, а наборът от книги се доближава до този на големите училищни библиотеки пред 1989! А в нашата библиотека, независимо от огромния брой на периодиката, съм присъствал на спорове в читалнята, където някои доста капризни граждани се гневят, че библиотеката не била абонирана и за еди-кое си списание?!

                   Библиотеката е едно постоянно духовно пространство, в което всеки работен ден влизат стотици граждани. Някои - за да вземат книги, други посещават читалнята… Да, броят на посетителите е важен критерий, но библиотеката отдавна не е магазин за книги! Ако този брой за дадена година е бил 60 000, а през другата година е 58 000 или 62 000, означава ли това, че библиотеката е работила „по-лошо” или „по-добре”? Който влиза често в нея, ще се убеди как нейните служителки работят внимателно с всеки посетител, насочват го, стават посредници между него и книгата.

                 За мен има и друг, невидим критерий, по-важен от тези първични и малко бакалски сметки. Това е работата с малките, с децата! Който е присъствал на многобройните, постоянни мероприятия в библиотеката, е могъл да види как библиотекарите палят пламък в очите на децата! На годишните отчети се връчват малки награди в различни категории, в т.ч. и за деца. И може да се види как тези малки създания стават от стола и не ходят, а летят с грейнали погледи! Ето, тези пламнали за книгите очи са най-верният критерий за дейността на библиотеката. Защото те водят след себе си любов към четенето, към книгата за цял живот!

               А какво да кажем за поета Румен Денев,

който като пчеличка се труди, за да представя редовно пред казанлъчани, в залата на „Искра” 4, свои колеги от страната? Колцина имат неговата енергия и вяра, че и поезията може да стане част от нашето ежедневие? Но Румен успя да създаде около себе си вярна публика, която очаква с нетърпение всяка нова среща с него и гостите му!

               Още в началото казах, че нямам намерение да правя „цялостен анализ” на културата в Казанлък. Разбира се, към горното трябва да се добави дейността на ЛХМ ”Чудомир”, в който ежеседмично се провеждат разнообразни мероприятия: презентация на книги, концерти, срещи… Трябва да се добави и всичко, което е част от месечния културен афиш на града и изпълва ежедневието. Дали това е достатъчно, какво още може да се направи, какво искат гражданите - това е друга голяма тема!

                 Но нека оценяваме по достойнство това, което се прави за културата в града, в тези нелеки и в голяма степен бездуховни времена! И особено за това, което аз наричам ”малката голяма култура на Казанлък”!

-----------------------------------------

на снимката - ерудитът с проникновено слово - проф. Марин Добрев