Още за Солженицин и неговото влияние в НРБългария

Момчил МЕТОДИЕВ

„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 по обвинение

в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г. в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, ефимерий в девическия манастир „Въведение Богородично”, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

За разлика от Солженицин, имената на неговите последователи в България остават сравнително неизвестни. Такъв е и случаят със свещ. Петър Василковски, споменът за когото се пази предимно от хора, които са го познавали и го помнят с добро чувство. За пръв път срещнах неговото име в агентурното досие на Старозагорския митр. Панкратий, от когото изрично се изисква да проучи и вземе мерки срещу своя свещеник. При едно от посещенията ми в Казанлък срещнах хора, които говориха за Василковски с уважение, но не знаеха подробности за неговата съдба. Потърсих данни за него в архива на Държавна сигурност. Оказа се, че информацията не е голяма – освен кратка преписка отпреди 1944 г. там са запазени материали за неговото интерниране веднага след 1944 г., както и за откритото срещу него Дело за оперативна проверка в началото на 1973 г. Но в хода на проучването стана ясно, че той е бил добре познат в средите на руската емиграция. Споменатата Катрин Лвов-Макаров ми предостави данни от следственото дело, в което присъстват и свидетелските показания на о. Петър Василковски. Други негови познати, Любов Хлебарова и Таня Бонева, които са прекарвали като деца летата си в Казанлъшкия манастир и определят отеца за свой духовен наставник, ми предоставиха негови лични писма и снимки, изпратени до тях. Сведенията за о. Петър Василковски не могат да бъдат наречени подробни, тъй като оставят редица бели полета в неговия житейски път и служение. Но те са достатъчни, за да могат да бъдат очертани основните моменти от неговата биография. Петър Василковски може да не е бил нито сред най-известните, нито сред най-влиятелните свещеници в България. Но случаят му е показателен за съществуването на специфична неофициална или подмолна култура в средите на Българската православна църква от началото на 70-те години, както и за начина, по който държавната машина може да мобилизира цялата си мощ, за да спре разпространението на литература, определяна като опасна и „клеветническа”.

От Подолск до Казанлък:

пътят на един беглец от болшевишките гонения

Първите сведения за свещ. Петър Василковски в архива на Държавна сигурност датират отпреди 1944 г., когато свещеникът е проучван по повод заселването му в България. Това става по искане на Дирекцията по изповеданията от 9 декември 1940 г. поради постъпила молба той да бъде „приет на служба под ведомството на Св. Синод”. В отговор на 20 декември 1940 г. началникът на Околийското управление в Тутракан изпраща сведения с основните биографични данни на свещеника.

В справката се казва, че Петър Захариев Василковски е руснак по произход, роден на 28 юни 1899 г. в с. Премошченица, Подолска губерния. Завършил е Духовна академия и две години е следвал във Физико-математически факултет в Подолск. През 1922 г. е ръкоположен за свещеник в с. Палитанки в същата губерния, откъдето една година по-късно е преместен в Шарград, където служи до 1934 г. През 1934 г. „поради закриване на църквата” бяга в Бесарабия. Според същото сведение през 1926 г. е осъден на една година затвор „заради публичен диспут с комунистите на религиозна основа”, като присъдата излежава в гр. Ямнал. От тогава до 1934 г. е преследван от комунистите, което е причина да избяга в Бесарабия, където получава назначение в румънска църква. Служи там до превземането на Бесарабия от Съветския съюз през 1939 г., когато се премества в Кюстенджа (Констанца, Румъния, б. р.), Северна Добруджа. След връщането на Южна Добруджа на България и с аргумента, че симпатизира на българите, се обръща с молба да бъде назначен за свещеник в Тутракан, Южна Добруджа. Сведението завършва с кратка характеристика, според която той живее много скромно, издържа се с треби, „запазен е в морално отношение” и се „ползва с добро име на честен човек, а в политическо отношение е краен антиболшевик”. Като дописник на руски вестници в чужбина е критикувал политическата система, установена в Съветския съюз.

Както става ясно от тази справка, подобно на много руски свещеници и Петър Василковски е принуден да бяга от болшевишкия режим, за да се установи в началото на 40-те години в България, където остава до края на живота си. След идването на комунистите на власт и в България през 1944 г. не може да се каже, че той е сериозно репресиран, макар да е принуден да напусне пограничния гр. Тутракан. На 24 юни 1946 г. той собственоръчно попълва „Въпросник за установяване на самоличност” пред дирекция на Народната милиция, в който вписва, че баща му Захари Василковски е родом от Украйна, но вече е покойник, а майка му Евгения Дмитровна, родена в Русия, сега живее с него в Тутракан. Братята му продължават да живеят в Съветския съюз, като във въпросника посочва имената на Алексий (който живее в Украйна), Александър (в Русия) и Николай (в Русия). В същия въпросник посочва, че владее руски, български и румънски езици, както и че е осъждан и е лежал една година в СССР „за антиболшевишка пропаганда”. Женен е, съпругата му е Олга Иванова. В графата за лични данни е посочено, че има средно телосложение, висок ръст, обло лице, високо чело, сини очи, правилен нос и малки руси мустаци.

Причината за попълването на този въпросник става ясна от следващите документи и по-конкретно от заповедта за неговото изселване от Тутракан. Предложението за това е изготвено от началника на ДС в Русе Антон Мечкуев въз основа на заповед на МВР „всички белогвардейци да се въдворят във вътрешността на страната на 130 км. от всяка граница”. В приложената биография не се твърди, че свещ. Василковски е белогвардеец, за каквото няма данни в нито една от биографичните справки за него. Но самият факт, че е руски емигрант, е достатъчен той да бъде причислен към тази група, а допълнителен аргумент, подчертан от ДС - Русе, са неговите антикомунистически убеждения. В тази справка се среща и твърдението, за което няма други източници, че през 1942 г., след като Одеса е окупирана от германските части и техните съюзници, свещ. Василковски е посетил града, където е организирал публични събрания и е говорил против комунизма. Допълнено е, че „след 9 септември се проявява като прикрит реакционер и поддържа връзки с познатия опозиционер Алекси Марко Марков, с когото живеят в една квартира”.

С радиограма от 8 юни 1946 г. Държавна сигурност съобщава, че „разрешава въдворяването във вътрешността на страната” на три лица, сред които и Петър Василковски, които „могат да си изберат местожителство, без да се записват, но и без право да напускат мястото”. Петър Василковски избира да живее в Карлово, но телеграма от 23 юли 1946 г. информира, че не се е явил там, а е отишъл в София да се оперира.

Това се потвърждава и от болницата на руския Червен кръст в София, която издава бележка, че той наистина се намира на лечение там от 28 юни. Същото се потвърждава и от ръкописна молба на самия свещеник, който информира, че след като получава заповедта за интерниране е избрал и заминал за Карлово, но „по пътя разболех се със тежка болест (гноен апендицит), принуден бях да легна в болница и бях подложен на операция. Сега съм на излизане от болницата. Обаче след операцията аз чувствам себе толкова слаб, че не ще мога веднага да предприема преместването си и затова най-почтително моля Вас, господин началник, да се отсрочи моето изселване от гр. Тутракан на един месец, поради болестта. Прилагам медицинско свидетелство”. Молбата е написана на 22 юли 1946 г., а резолюцията върху нея е отрицателна. Така на 30 юли 1946 г. свещ. Петър Василковски и съпругата му Олга Петрова Василковска, до този момент регистрирани на ул. „Венелин” №11 в София, заминават за Карлово. Информацията за това е изпратена на етапния комендант, който на 30 юли 1946 г. потвърждава, че „двете лица се получиха в коменданството”.

Следващата преписка в това дело е от началото на 1948 г., когато свещеникът иска разрешение да пътува до Тутракан. В молбата му от 13 февруари 1948 г. се посочва, че след като се изселил в Карлово, останал без никаква възможност за издръжка, което го накарало да започне да търси препитание на друго място. А тъй като наскоро получил известие, че майка му, която е на 76 г. и е останала в Тутракан, е тежко болна, моли да му се разреши да отиде и да вземе майка си, както и да се премести на друго място, където да си намери работа. Резолюцията е положителна по отношение на възможността да отиде до Тутракан, но е отрицателна по отношение преместването му на друго място, като се нарежда и занапред да остане в Карлово.

Това са всъщност всички данни за живота на Петър Василковски преди съдбата му да се преплете с тази на Александър Солженицин. Според спомените на съвременници по-късно майка му наистина се премества да живее при него, докато съпругата му загива при битов инцидент с газова бутилка, без да има данни как и кога се е случило това. Според по-късни информации през 1948 г. той все пак успява да напусне Карлово и получава назначение като свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, където го заварват събитията в началото на 70-те години. Не е ясно дали това са всички данни, събирани за него от Държавна сигурност, или той е продължавал да бъде следен, но архивите са унищожени. По-вероятно изглежда първото, тъй като делото от началото на 70-те години не се позовава на други детайли от живота му, които да не могат да бъдат проследени по описаните до този момент документи. Вероятно той успява да се задържи далеч от вниманието на Държавна сигурност, служейки като свещеник в Старозагорска епархия.

/следва/