Как реагирал дядо Панкратий на случая с отец Василковски

Момчил МЕТОДИЕВ

/продължение/ Важен детайл е как реагира на тези данни църковното ръководство в лицето на прекия духовен началник на свещ. Василковски – Старозагорския митр. Панкратий. Както е известно, той е

привлечен за сътрудник на Държавна сигурност през 1971 г. под кодовото име „Бойко”, а негов водещ офицер през 70-те години е първият заместник-началник на Шесто управление Иван Димитров. Тъкмо като заместник-началник на управлението полк. Иван Димитров е автор на указанията до ДС – Стара Загора да бъде заведено Дело за оперативна проверка на свещ. Петър Василковски. В този смисъл може да се каже, че Иван Димитров е човекът, който персонално ръководи цялата операция по делото за разпространението на антисъветска литература, доказателство за което е и изказаната му на 17 май 1974 г. „служебна благодарност” за работата му по ГДОР „Комари”. Същата година той е награден и с орден „Народна република България – 3 степен”.

Макар и да е пестеливо на подробности,

агентурното досие на митр. Панкратий

показва, че свещеникът влиза в полезрението на службите още през ноември 1972 г. В рапорт за проведена среща с агент „Бойко” от 17 ноември 1972 г. Иван Димитров съобщава, че митрополитът е предал документи от заседанието на Синода, на което са били приети решения за създаване на международен отдел в Синода, който ще се възглавява от „Бойко”. Става дума за създаването на Отдела за външна и миротворна дейност към Св. Синод на БПЦ, който през следващите две десетилетия, оглавяван от митр. Панкратий, се превръща в основната институция, натоварена с икуменическата дейност на БПЦ и която с времето придобива все по-голяма независимост от същинското църковно ръководство. В донесението агент „Бойко” изразява разочарованието си, че на заседанието патр. Максим се е солидаризирал с отрицателното становище на Врачанския митр. Паисий, който изтъкнал, че според този проект новият „отдел щял да бъде Синод в Синода на БПЦ”. По тази причина след това митр. Панкратий провел разговор с патриарха, който на следващото заседание „може би и по други внушения” се „коригирал” и така предложението било прието.

В същия рапорт се посочва, вероятно в отговор на запитване на офицера, че в Казанлъшкия манастир „живее пенсионираният свещеник от руски белоемигрантски произход Петър Василковски, на около 70 години”. В заключение на агента е поставена задача „да изучи Василковски”.

Името на свещеника се появява отново в агентурно донесение от 24 април 1973 г. Срещата е посветена на заседание на Християнската мирна конференция в Москва, но в края агентът получава конкретната задача „да прояви интерес как живее и каква литература чете свещеникът-пенсионер, бивш белогвардеец в Казанлъшкия манастир Петър Василковски”.

Следващата среща с агент „Бойко” е едва на 21 януари 1974 г., дълго след направената „реализация” и арести по това дело и когато

свещеникът вече не е между живите.

В рапорта от срещата водещият офицер привежда и най-много подробности какво се случва през изминалата година. Посочва се, че в изпълнение на дадените му указания, „Бойко” е провел среща със свещ. Василковски. На тази среща „Бойко” пита свещеника защо „не го е информирал, че бил разпитван от органите на сигурност”. В отговор свещеникът казва, че не му е било удобно. След това уточнява, че е бил обвинен и „се признавал за виновен” в следното:

„че е получавал, чел и разпространявал литература с антикомунистическо и антисъветско съдържание от лица в София, доставяна зад граница.

Че е превел, напечатал и разпространил до няколко лица така нареченото „великопостно послание” на Ал. Солженицин до всеруския патр. Пимен.

Че е взел и се опитал да пренесе в СССР една книга на Бердяев, префотографирана, но поради уплаха на граничния пункт бил скъсал същата”.

След тези „обяснения” Бойко му казва, „че той е извършил и като гражданин, и като свещенослужител три големи престъпления, а те се свеждат до следното:

1. Че като руснак по произход той е извършил престъпление към неговото отечество и родина.

2. Че е извършил престъпление срещу Съветския съюз, страната, която ни освободи от фашизма и даде най-много жертви през време на Втората световна война.

3. Че той е извършил престъпление и голям грях пред Църквата и лично пред агент „Бойко”, който има над него известни му задължения. Необходимо е да размисли още веднъж за всичко, което е сторил, а може би и все още неразкаял се докрай и на следващата среща след няколко дни да направи пред него сакраментална (тайнствена) изповед за всичко.

На това предложение от страна на агент „Бойко” Василковски се е съгласил и обещал да направи тази изповед. Такава изповед обаче Василковски не е направил, тъй като на 12 януари е починал от разрив на сърцето.

От извършената проверка на притежаваните от него вещи и материали не се оказали такива, които представляват интерес за нас”.

По-нататък на същата среща и продължавайки темата, „Бойко” споделя, „че е целесъобразно той да постави пред патр. Максим и Синода на БПЦ въпроса за взимане на официално

становище на нашата църква

по Ал. Солженицин

и неговите клеветнически издания против Съветския съюз”.

В отговор водещият офицер одобрява идеята, поради което разяснява на „Бойко” „кой е Ал. Солженицин и какво представлява неговото творчество, което се издава от западни централи и организации, и че е най-подходящо на страниците на църковния вестник да излезе изобличителна статия по случая и последната книга на Солженицин „Архипелаг Гулаг”. Агентът обещава това да бъде изпълнено, а в раздела „Задачи” е вписано агентът „да се опита тактично да прокара решение по Солженицин”. От следващите срещи не става ясно дали тази инициатива на митрополита е била осъществена.

Това са всички документи, които към този момент могат да бъдат открити за свещ. Петър Василковски, роден през 1899 г. и починал през 1974 г. на 74-годишна възраст. Младостта си той прекарва в бягство от болшевишките гонения в собствената си страна, което в началото на 40-те години го довежда в България. За живота и дейността му в България през 50-те и 60-те години други данни няма, освен запазените снимки от посещението на Московския патр. Алексий в Казанлъшкия манастир през 1957 г., на които присъства и о. Василковски.

Съдбата му на „странична жертва” по делото на Александър Солженицин е показателна за режима, а и за състоянието на църковния живот в България в този период. На повърхността това изглежда като дело за спиране на разпространяването на литература с „клеветническо съдържание”, което е показателно за нивото на граждански свободи в страната. Няма съмнение, че комунистическият режим е имал основание да се страхува от опасността, която Солженицин представлява за него. Известно е, че излизането на „Архипелаг ГУЛаг“ се приема за повратен момент, след който дори левицата на Запад

отказва да се идентифицира

със съветския комунизъм.

Косвено този случай поставя редица въпроси и за църковната история в периода на т. нар. „развит комунизъм” през 70-те и 80-те години. Свещ. Петър Василковски е един от свободомислещите хора в Българската църква, човек със същинска духовна нагласа, което неизбежно го отвежда до сблъсък с режима, макар и той да не е бил подготвен за този сблъсък. Основателно уплашен, след като е арестуван, той се опитва да нанесе възможно най-малко вреда на хората, въвлечени в цялата история. Случаят е показателен за ресурсите, които държавата може да мобилизира, за да смаже един такъв човек, включително като се възползва от влиянието си върху един от митрополитите на Църквата. Рапортите, съхранени в досието на агент „Бойко”, не могат да бъдат приети напълно безкритично, тъй като те препредават разговори, водени от други хора и на друго място. Дори детайлите в тези разговори да бъдат поставени под съмнение обаче, предадената в тях атмосфера е автентична, доколкото досието на митр. Панкратий често оставя впечатление за старателно изпълнение на поставените от службите задачи.

Освен като епоха на дисидентите, времето до средата на 80-те години в Източна Европа е известно и като период на „застоя”. Застой, в който публичността е доминирана от пропагандните клишета на режима, паралелно с които се развиват и редица подмолни култури, поставящи под съмнение тези клишета. О. Петър Василковски е представител тъкмо на тази подмолна култура, която, макар и не много забележима, съществува и в средите на Българската православна църква. Това е причината, поради която църковната памет за този период следва да обръща внимание не само на външната и институционална история на Църквата, но и на съдбата на свещениците или архимандритите, които се оказват конфронтирани с атеистичния комунистически режим само заради вярата си. И заради желанието си да четат и разпространяват книги, които носят „вътрешна свобода”...

------------------------------------------

На снимката: свещ. Петър Василковски с монахини от Казанлъшкия манастир (вдясно от свещеника е неговата майка) – Архив на манастира „Въведение Богородично” в Казанлък; снимката е предоставена от Любов Хлебарова.

* За първи път този текст е публикуван в сп. "Християнство и култура", бр. 9 (136), 2018 (бел. ред.).

* В момента са в ход снимките за документален филм за отец Петър. Всеки, който има информация за живота и гибелта на свещеника, може да се обади на лични съобщения във ФБ на Петър Марчев.