Навършва се една тъжна година от гибелта на казанлъшкия общественик и литератор Пенко Койнов

ГЛАСЪТ НА КАЗАНЛЪК

На 23. ноември се навършва една тъжна година от раздялата ни с Пенко Койнов – литератор с блестящ критически талант и виден общественик от Града на розите. Той бе роден в село Враца, сега Стефаново, област Ловеч на 16. юли 1943. Майка му умира при раждането и той израства с тегобите на сирашкия живот. Завършва висше образование в СУ “Климент Охридски“, специалности „Българска филология‘‘ и „Философия“... „Животът е пътуване“ – обичаше да казва Пенко.

И пътуваше – от учител по български език в Крън по разпределение, учител в СПТУ по хидравлика, редактор на заводския вестник, секретар и после председател на Профкомитета в завод „Хидравлика“ /сега „Капрони“/, регионален лидер на КНСБ в града. А между между спирките – общински съветник.

И навсякъде даваше най-доброто от себе си. Споделяше казаното от героя на „нежната революция" Вацлав Хавел, че „изгубена битка може да бъде само една битка – тази, от която предварително си се отказал“.

Човек със силен дух, борбеност и чувство за справедливост, с афинитет към интелектуалното и духовно общуване, Пенко Койнов живя Живот със сърце. Обичаше хората и нямаше врагове, защото не беше враг на никого. Някои още чуват гласа му да ги води през бурните години на Прехода и да им вдъхва кураж.

Сред най-добрите му приятели бяха книгите, в тях той намираше мъдрост и упование, за да се докосне до онова, което стои зад думите... А той имаше точен усет за него.

Незапомнената пандемия отне от нас много хора, сред тях и теб, бати Пенко…

Животът е пътуване към Вечността. Светлина по пътя ти, приятелю!

----------------------------------------- 

Бел. ред. Като доказателство за безпогрешния усет на Пенко Койнов за Словото, публикуваме и този негов сбит анализ на творчеството на големия поет Иван Цанев, с когото са били състуденти и приятели…

Човекофениксът или как свободата се ражда от пепелта

Препрочитайки Иван Цанев

Дървото, което си видял, ... с височината си достигнало до небесата

          и се виждало по цяла земя, ... и в чийто клони виели гнезда птиците небесни,

                         това си ти...

                                                                                               Даниил, 4: 17-19

За какво са поетите? Между видимото и невидимото е мястото без пътища, на самия праг стои той, поетът: създава образи и отваря врати към силите на вътрешния ни живот. От примките на ежедневието общува с космическото съзнание, скрито в нас и винаги – зад прага на интелекта. Поетът изживява и двата свята и притежава мъдростта да вярва на сърцето, което е сцена на вселената.

Сещам се, препрочитайки Иван Цанев, за онова „дърво без име”, което расте в поета.

... тъй стройна

плът на мисълта ми! –

стои на хълма, с облаците слято,

заслушано във приказките тъмни,

които му нашепва вятърът.

                                         (Дърво на хълма)

Думите в стиха не са ли прибавени към непроменливото, в което „поникват гласовете на щурците”? Поетът е всичко, в него е „дървото-феникс” (Здравей и сбогом), в него е радостта и свободата.

В дъното на безкрайното той е преводач мужду думите и света. Поглежда в ничията земя на един единствен ритъм през очите на образите и чрез думите, и в думите засияват всички неща. Достига до корена им, докато проговорят. В тоя свят, връхлетян от думи и зазидан в неспирния брътвеж, можем да питаме само поета за отсъстващата вече наша душа.

Поезията като питиева пророчица разтваря пукнатината и там, в недостатъчността на думите, вижда светлината и чува гласа на мълчанието.

Заничайки в незримото, което

прозира вече в процепите на небето,

самият аз отвътре се избистрих

                                 (Провиденчески мотив)

Поезията постига възможността на невъзможното.

...И всяка вечер на възбог

душата сита се въздига по лъкатушната ти песен,

надвесена над някой сън дълбок.

...Отвъд словесното изпял и скрит в здрачевината смътна,

все по-неузнаваем ставаш ти.    

                                       (Към щуреца)

Изоставен с чистия Логос, идва тревожността и поетът провижда, че разумът е, който следва, а не предшествува. Че под „дървото на познанието” и само с „правила за ръководството на ума” самоопиянилият се Логос не може да успокои болката, не може да говори за душата, а е само „игрив изобретател на изчадие...” (Човекофеникс). Не рационалният живот, който създава прегради и разделя, а сърцето ще докосне тайнството.

профучават покрай мене: пролуки, през които

аз надзъртам за кратко в друг живот...

                                                 (Мемориални извадки)

Сърцето е, което ни изтръгва отвъд границите на логичното. Думите са дом, но едновременно и затвор за безкрайно крайния човек.

... политнал насън, ще потърся последно спасение...

                                                               (Нощен опит за бягство)

Поетът на децата на Логоса не спира да търси помирение мужду думите и нещата, защото носи жреческата роля да посвещава с алхимията на поезията. Той свързва ежедневието с корените, докато избликне мъдростта на неизразимото в нас и ни преобрази.

... ще тръгна полека назад – към битийния корен.

Ще вървя тихомълком, далеч от гонитбата луда

                                                                     (Екогласно отклонение)

Все по-дълбоко в кръвта си, все по-навътре в себе си, където е позицията на свободата. И тя, свободата, се ражда от пепелта на човекофеникса, докато той „се пържи в своя безсловесен пъкъл” (Послеслов за глухи) и „възславя тишината” (Из недоизказаното).