Гласът на България

Владислав ХРИСТОВ

* * *

лодка в гората

открихме я захвърлена

насред морето от папрати

без гребла но здрава

готова за път

превзехме я с викове

толкова радост за нещо

което няма да помръдне

от мястото си

толкова надежда

---------------------

 Стихотворението е от книгата на Владислав Христов "Пойни птици", Издателство „Ерго“, отличена с престижната награда „Иван Николов“

Владислав Христов живее в Пловдив и работи като журналист и фотограф. Носител е на десетки литературни награди, текстовете му са публикувани на 18 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби“ (поезия, 2019), „Писма до Лазар“ (стихотворения, 2019), „Мопсът на Вазов“ (краткости, 2021), „Мед от оси“ (публицистика, 2023), „Пойни птици“, поезия, 2024.

Илко СЛАВЧЕВ

Помежду държави, светове вървях –

с хълмове плешиви, планини и прах.

Бях оплетен в смърт, роса и богове

и война - безсилна да ме призове.

Любопитен бях, наивен и смирен –

нощ през нощ вървях, копнеех ден през ден.

Пих вода, илюзии предъвквах с глад,

тръгвах старец клисав и се връщах млад.

Сред държави дебнещи се векове,

в планини с несъкрушими гласове,

сред добро внезапно аз се подслоних,

крих се в дупки непонятни – гол и тих.

Помежду държави – всякакви наглед,

в планини внезапни, в снегове и лед,

вечерта от злато, утрото в сребро –

континенти, бури, брегове, народ.

Тръгвах старец прозаичен, зъл, смутен,

връщах се с внезапен стих аз всеки ден -

силен, прашен и смирен под връх висок,

в раницата ми - любов, небе и Бог.

------------------

Поетът Илко Славчев /1958/ е роден в град Попово. Завършил е славната Поповска политехническа гимназия, по професия е лесо-инженер. Но призванието му е да се рее в Небесата – било катерейки се из планините на света, било понесен на крилете на Поезията…

Марин БОДАКОВ

Помня този човек,

раната му като кораб,

корабът му като завивка,

завивката му като мочурище,

мочурището като звезда

и звездата като рана.

Човек като човек.

-------------

три години минаха.

марин бодаков.

най-добрият баща, съпруг, син, редактор, критик, преподавател, поет, приятел, човек, когото познавам.

най-щедрият.

поне десет години всеки ден си пишем, чуваме, виждаме.

единственият, който прави всичко както трябва и всичко, за което има и няма сили.

раздаде се без остатък.

нарича себе си "вестникарче", "даскал" и "момче от поддръжката".

винаги може да те види, чуе и чете, да те разпознае в цялостта ти, да усети от какво имаш нужда, да ти влезе в положението на практика и с думите и действията, които случаят предполага.

това е съзнателен избор и поведение. безкрайно последователно усилие.

марин обича тишината, разходките, парковете, градините, цветята, изложбите, музиката и минералната вода и морето, голямата успокоителна гледка на тази синя таблетка.

марин е превъзмогващ се до краен предел. и отвъд него. човек на думата и дълга.

най-почтен и добър човек.

направихме много неща заедно и трябва да сторим поне още толкова.

марин дарява безусловна подкрепа и обич в една често евтина, лъжлива, повърхностна и суетна среда.

марин има категоричен опит, експертиза и дълбочина, но най-вече доброта, човечност и честност.

няма български автор или преводач, който да не е чел.

марин обича и прибалтийските страни, градината в балчик, внезапните асоциации на симпатията и да помага, да се грижи, да подрежда, да полива, да подрязва, да глади, да чисти и мие.

много дълъг списък от действия.

заслужава обич.

поне от десет години ми казва, че иска да спи хиляда години.

пишем си преди изгрев, през деня и след залез.

и само ще кажа, че когато е тъжен и омерзен, не спира, а продължава още по-упорито да работи. ден след ден.

благодаря ти.

дължа ти много и не направих достатъчно.

обичам те.

Стефан Иванов

(снимката е на яна лозева)

Ваня БАКЪРДЖИЕВА

Ще пристигна с косите разрошени

и в очите ми - пламъци огнени...

Ще целувам, ще искам още докосване...

и ще пиша със устните спомени.

И когато най-после утрото

ни погали с лъчите си жълтите,

ще целуна нежно очите ти

и ще си тръгна усмихната...

И ще идвам в твоите сънища

и ще пиша стихове в тъмното

и ще превръщам нощта ти в лудница...

И ще е дяволски хубаво…