Мартин РАЛЧЕВСКИ

(разказът е от новата книга "Емигрант",

по действителен случай)

Сергей не беше от най-общителните. Не обичаше да си играе с връстниците, да тича и да прави лудории по улиците. Беше скромен и добродушен руски малчуган, от онези, които предпочитат книгите и шаха пред телевизията и заведенията. Или иначе казано – беше различен, но в добрия смисъл на думата. Когато беше едва дванадесет годишен, заяви на майка си и баща си, че когато порасне, иска да стане учен.

Димитър  НЯГОЛОВ

         На Спасовден дядо Митьо пристигна рано в църквата. За първи път се умори по дървената стълба на камбанарията. През пет-шест стъпала спираше. Най-после с пухтене се изкачи на площадката с камбаните, облегна се на една от гредите и дълго оглежда селото и долината, докато дишането му се успокои. Повече от двайсет години биеше църковните камбани на Могилино в делнични и празнични дни. И по погребения. Досега не беше се уморявал.

Деян ЕНЕВ

Стоях на стълбите пред болницата и гледах снега. До стълбището имаше градинка с тенекиено павилионче за кафе. Отпред на циментовата площадка беше изнесена масичка с два стола. Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето. „Никакво кафе”, каза ми доктор Пенков. „Никакво кафе, никакви цигари и никакъв алкохол. Говоря сериозно.” Отидох, взех си едно кафе и седнах на влажния стол.

                “Човек е толкова голям,
                    колкото са големи мечтите му...”

Цанко Денков бе роден през 60-те, по-точно в края на 60-те и ако трябва да бъдем конкретни – майка му го роди през особено важната за мнозина 1968 година. Модерните времена настъпваха победоносно и в нашата мила родна страна, но баща му беше върл традиционалист и вместо да го кръсти Цветозар или Цанислав, записа в акта за раждане името на дядо му. Едно към едно. И Цанко отрасна, рецитирайки “Аз съм българче”, пеейки “Когато бях овчарче” и целейки врабчета с прашката.