Любомир Николов-Нарви остави незаличима следа в литературната фантастика

ШЕСТОДНЕВ

Днес си е отишъл, след дълго боледуване, преводачът на Толкин, писателят-фантаст Любомир Николов. За протокола ще отбележим, че Любо бе един от забележителните трима братя Николови от Казанлък. Дечко Николов написа два запомнящи се хумористични романа, а по-малките му братя – Симеон /Сим/ Николов и Любомир Николов – Нарви бяха похитени от т. нар. научна фантастика.  Още докато следва журналистика в СУ, Любо работи в БНТ, където заедно със свои колеги под псевдонима „Иван Славков“ правят предаването „По хълмовете на времето“. Работи в Централния съвет на българските профсъюзи, в сп. „Криле“ и в други периодични издания. От 1991 е преводач на свободна практика. Публикува разкази, стихотворения и статии във в. „Орбита“, „Литературен фронт“, сп. „Космос“, „Тера фантастика“, „Вселена, наука и техника“ и др. Негови повести и разкази са поместени в научнофантастични сборници и антологии.

Дебютира с разказа „Главният свидетел“, спечелил трета награда на конкурс на сп. „Космос“ и публикуван там през 1969. Той е първият автор на книги-игри в България, негови са „Огнена пустиня“ (1992), „Замъкът на таласъмите“ (1992), „В лабиринта на времето“ (1993, написана преди останалите). Автор е и на сборници с приказки и разкази за деца.

Творческият път на писателя започва през 70-те години с научнофантастичния роман „Съдът на поколенията“ (1978), писан в съавторство с казанлъшкия поет Георги Георгиев. Представеният в него антиутопичен свят акцентира върху „колапса“ на Земята от неправилното усвояване на природните ресурси.

За своите произведения и преводи Любомир Николов е носител на редица награди, сред които: Еврокон (1987), Соцкон (1989), Награда на Съюза на българските преводачи за превода на „Властелинът на пръстените“ (1991), Читателска награда за най-добър роман на десетилетието (1999), Гравитон (2001) и др.

Преводач на автори като Дж. Р. Р. Толкин, Стивън Кинг, Клифърд Саймък, Джон Гришам, Робърт Шекли и др. Негови произведения са преведени на английски, немски и руски. Книгите му са издавани с псевдонимите Любомир Николов – Нарви, Колин Уолъмбъри, Тим Дениълс.

Той беше едно от най-важните лица на детството ми

Манол ГЛИШЕВ

Каквото и да кажа за Любомир Николов-Нарви, ще бъде недостатъчно. Той беше едно от най-важните лица на детството ми. Любо преведе Толкин на български и това само по себе си е възхвала над възхвалите. Направи го по начин, който доближи английската провинция до селото на Елин Пелин и Чудомир, както знае всеки, който се е забавлявал с великолепно побългарените имена на хобитските села Жабомор, Фукови оврази или Щурчов дол и семействата Майтапер и Влачи-Торбинс. Любо превеждаше и Стивън Кинг, като му запазваше на български направо стайнбековското звучене. Любо за първи път преведе и Лъвкрафт. Кой не е тръпнал при четенето на "Цветът от Космоса"? Любо написа "Червей под есенен вятър", "Десетият праведник" и "Доказателство за разумност" - едни от най-фините текстове в нашата фантастика, толкова ценни, колкото и обичаните страници на Лем, братя Стругацки или Артър Кларк (когото Любо също беше превеждал).

Любо написа десетки книги-игри, внесе този забавен жанр у нас и въведе цялото деветдесетарско поколение хлапета в непознатите светове на приключения и чудеса. Той буквално създаде няколко нови автори, защото беше щедър със съветите, помощта, знанията и книгите си. В собствените му истории разликата между добро и зло винаги е ясна - и етичният избор винаги се възнаграждава. Дори кратките му предговори издават неговия истински добър нрав, винаги съчетан с кротък хумор и ненатрапчива ерудиция. Този човек съчетаваше класически знания с пълна липса на снобизъм: беше способен с еднакво внимание да разговаря с нас, ентусиазираните хлапета, както за ранните спомени на Симеон Радев, така и за приключенията на Конан Варварина. Безценна комбинация! Същевременно той лесно и без претенции можеше както да преведе римувано стихотворение, така и да измисли ловка рима по каква ли не тема.

Любо много обичаше Толкин и донякъде се беше вживял в ролята на негов тълкувател. Това му прилягаше, защото Любо с обезоръжаваща честност си признаваше леката мания. Той искрено жалеше, че не е чел (и превел) "Книга на изгубените легенди" и останалите томчета от "История на Средната земя". Мисля, че в последните си години той навакса ако не с четенето, то като минимум с доизмислянето на собствената си версия на Средната земя. И в това той още веднъж прояви елегантното си чувство за мярка, тъй като никому не досаждаше с мечтите и идеите си, а работеше над тях съвсем дискретно - както дискретна бе и вярата му.

Любо малко наивно и много трогателно вярваше, че българите сме народ от чорбаджии - разумни и честни хора. Той беше истински добронамерен, внимателен и загрижен дори към хора, които се доближавахме към него случайно, рядко и взимайки от времето му. Даваше си сметка, че не познава добре външния свят и това го правеше още по-ценен, един истински десети праведник, от онези, заради които Господ още ни жали. Любо казваше, че Толкин е бил мъдър и трудолюбив мечтател. Но и ти самият беше точно това, мили Любо! Как ще ни липсваш и ти, и лулата ти, и холандската ти моряшка брада по ръба на челюстта, и искрено любезната ти усмивка... както винаги става, надявах се да се видим още много пъти.

Няма да забравя как Elmenel Tsvetelina от тогавашния първи Толкинов клуб "Рин Еннор" ме викна да се запозная с Любо през вече далечната 1999 и как той абсолютно невъзмутимо се подписа върху учебника ми по биология за девети клас, защото на срещата бях единственият глупак, който не си е донесъл екземпляр от "Властелина".

Благословен да е дъждът, който пада в деня на Любовата смърт. Този дъжд гаси пожари.

"Мери ридаеше в подножието на зелената могила, а когато песента свърши, той се изправи и извика:

- Теоден крал, Теоден крал! Сбогом! Като роден баща ми бе, но за малко. Сбогом!"