Те никога не са служили на света, винаги са създавали свой собствен. За новия албум на великите рок-музиканти

Алексей ПОЛИКОВСКИ

През юли, насред всички световни катаклизми и безобразия, спокойно излезе поредният, 23-и албум на Deep Purple, странно откъснат от злобата на деня, изпълващ души и етери. Всичко наоколо лети с главата надолу и заредено с предчувствия за фатална катастрофа, но Deep Purple стои непоклатимо и здраво насред всичко това. Въпреки че главите им побеляха. 

Английската могъща група никога не е служила на света,

те винаги са създавали свой собствен свят.

Техният свят ни се яви преди много години сред пронизителен писък - или беше вик за помощ? - Гилън в Child in Time, той се издигна в стълб от дим над повърхността на Женевското езеро в Smoke on the Water и бързо се втурна по магистралата в блясъка на самотна звезда и виртуозната китара в ръцете на демоничния Блекмор. Този свят, светът на Deep Purple, никога не е бил свързан със света на ежедневието, никога не се е сливал с унижения живот на кухни и трамваи - той се извисяваше край нас, независим от всичко и неподвластен на шума на живота, защото самият той беше шумът на друг живот, рев и писък, мрак и щастие,

които докоснаха всички, които горяха

в органните пасажи на бързо летящия Burn.

Някои - или мнозина? - казват, че Deep Purple са остарели с визиите си за един отдавна изчезнал аналогов свят, че дигиталният свят е по-тънък от тяхната сила, че в непрекъснатото проблясване на новини и мелодии, смачкани като ядки, вече няма място и смисъл за гигантите. Това казаха за тях преди двадесет години, и го казват и днес. И в това имаше и има доза истина. Съвременният живот е изграден върху непрекъсната смяна на новини, милиони хора са пристрастени към нови неща, имат нужда от нови вести, нови артисти, нови звезди, нови лица, нови имена, всичко ново. За тях новото е по-добро от старото, просто защото е ново. А тези отказващи да остареят момчета от Deep Purple... здрави и уверени в себе си... остаряващи, но не губещи сили... те не искаха да си тръгнат и стояха начело, на върха в продължение на десетилетия, досадно упорити сред непрекъснатата промяна и колейдоскоп от нови стилове и групи, монолитни като планински върхове и винаги със същия мощен звук.

Днес, в своя 23-и албум, те отново са верни на себе си – дори във външните прояви. Запомнихме ги като група тъмни романтици, облечени изцяло черно, сега, в Lazy Sod, те отново се появяват изцяло в черно. Якетата им са демоде, сякаш са ги купили от разпродажба в селски магазин. Роджър Глоувър отново е с кърпа, както преди половин век. Черните очила на Пейс сякаш са взети назаем от незрящия от парчето им „Когато един слепец плаче“ от 1972…

Тема, мелодия, хармония... всичко е важно...

но с Deep Purple това, което е очарователно и омагьосващо в новия им албум, е самата плът на техния саунд.

Ухото на ценителя и почитателя ще може да разложи звука на неговите компоненти и да чуе в непрекъснатия движещ се гръм ритмичната пулсация на баса на Глоувър и зашеметяващата, майсторска работа на палките и барабаните на Пейс. Това е майсторът, той е кой държи групата и нейното звучене със своя ритъм. Лорд вече го няма, но Дон Еъри зад три клавиатури знае как да поддържа нивото, въпреки че не достига зашеметяващите висини, до които незабравимият Джон се извиси. Своеволният, скандален, жесток и гениален Ричи Блекмор отдавна не е в групата, той се превърна в легенда и спомен; Стив Морс, който го замести и свири в групата от 1994 г., се оттегли поради заболяване на жена си. Но китаристът Саймън Макбрайд, който го замести, точно се вписва в общия звук, той не залита и не бърбори, като някогашния пиян Томи Болин /RIP/, способен на сълзи и прозрения, но неспособен да издържи рутината. Дисциплинираният Макбрайд - три десетилетия по-млад от ветераните на групата - се появява в новия албум като човек, който е погълнал и изучавал звука на Deep Purple от ранна възраст. Той свири с уважение към тези истински легенди. И към това, което свири.

Гласът на Гилън, както винаги, е изразителен и пълен с предизвикателства, заедно със стиснатия юмрук пред микрофона. Този глас отдавна не се е издигал до пронизващите висини на In Rock и Fireball, но не е загубил енергията си;

енергията е присъща на този човек

като негова неотчуждаема собственост.

Той е от хората, които се раждат енергични, живеят енергични и дори умират енергични. Той пее със същия нахален устрем, който безумно дразнеше Блекмор и доведе до конфликти и кавги между музикантите, всеки от които се стремеше сам да блесне и да привлече вниманието и възхитата на публиката; рокендрол егоцентрикът Гилън си остава такъв. Във видеото го виждаме как с незабележимо движение прехвърля стойката на микрофона от ръка на ръка - в това движение има повече драйв, отколкото в концертите на някои съвременни изпълнители, симулиращи рок, драйв и живот.

Мастодонтите излязоха и изсвириха 56 минути от своя тежък и силен звук, излязоха и раздадоха това, на което са богати в момента. Те не можаха да извадят от джобовете си шедьоври като Child in Time или Highway Star, но това не е причина да мълчат; сивокосите господа продължават да извайват и градят своя свят от грохота на камъните, блясъка на звездите и човешката меланхолия на самотните нощи. Те продължават да свирят силно и „старомодно“. Това е тяхното достойнство.

Затворени в собствения си кръг, самодостатъчни като олимпийски богове, без да се състезават с никого, маниакално отдадени на звука си, който са шлифовали и усъвършенствали в продължение на десетилетия, на корицата на своя 23-и албум те изпращат на изпадналия в делириум, губещ почва под краката си, обезумял от сложност свят едно подигравателно елементарно съобщение: = 1.

Именно те, Deep Purple, са равни на неделима единица в свят, делящ се непрекъснато на все по-малки фракции и елементарни частици.

----------------

Алексей Поликовски е колумнист на руското опозиционно издание „Новая газета“