Обяснителна бележка на писателя Дмитрий Биков защо всичко ще бъде наред

ШЕСТОДНЕВ

Оптимизмът не се прощава в Русия - и не защото често лъже (всякакви прогнози лъжат, защото според формулата на Насим Талеб бъдещето винаги е логично и винаги - непредвидимо). Оптимизмът е непростим, защото предполага някаква дейност, не ти позволява да се откажеш от всичко и да промърмориш с горчивата усмивка на скептика: „Аз казах ли ти?!“. 

Оптимистът на фона на руската действителност винаги изглежда непростимо весел, нахално весел, привидно здрав и тъй като тази реалност винаги е катастрофална - и по време на война, и в мирно време, защото зимата винаги те изненадва, а всеки чиновник винаги е груб – вижте, да се мотаеш наоколо без ужасяване става просто неприлично.

Песимизмът е еднакво приет и в кръга на Z-патриотите, които постоянно виждат само предателства сред своите и врагове навън, и в кръга на западните прогресисти, убедени, че в Русия никога не е имало и няма да има демокрация, че тя не само одобрява жестокостта и цинизма, но и

тайно копнее за публични екзекуции.

Песимистичният дискурс днес има две най-разпространени версии и от време на време искам да разобличавам тяхната жалка недостатъчност. Това желание е по-силно дори от упоритото нежелание да се върна към журналистиката (с която щях да продължа да се занимавам като идиот, ако историята не ми удари спасителен ритник и ме премести в сферата на педагогиката и чистата литература).

Първата версия е желанието да се уверят всички, че руските емигранти (релокантите, както деликатно се изразяваме) никога няма да се върнат в Русия. Първата емигрантска вълна (всъщност първата беше в края на 19. век, но да не сме педанти) също седнаха на куфарите си и казваха: това лято, другото лято... Междувременно малцина от тях се върнаха, а тези няколко бяха репресирани. Болшевиките бяха грозни и презираха закона, но въпреки това те стояха седемдесет години и можеха да стоят и по-дълго, ако не бяха ексцесиите на Горбачов (сега е ясно, че това беше точно ексцесия, а не логика).

Русия се възроди, повярва в своята изключителност, готова е да живее зад нова желязна завеса, да мрази Запада - „и, съдейки по писмата, стана чудовищно глупава“. Трябва да се впишем в западната реалност или да прекараме остатъка от живота си в руски ресторанти, преглеждайки фаталните си грешки.

Лесно е да се спори с този аргумент, ако се проследи историческата динамика: първата вълна напусна за седемдесет години, втората за тридесет до четиридесет, третата за десет до петнадесет.

По мое дълбоко убеждение, преди края на двадесетте години сегашният руски режим ще има време да преживее поне две радикални трансформации – а именно, да премине през сътресения и плахо искане за нормализация; но това не е толкова интересно. По-интересно е да се проследи какви са били тези седемдесет години на болшевишкия режим, първият етап от който приключи до 1934 г., беше ознаменуван от така наречения конгрес на победителите и беше увенчан с голям терор.

Антиболшевишкият преврат е пълен успех за Сталин

(понякога безпричинно го наричат руско отмъщение, но тъй като именно руснаците са по-голямата част от жертвите, ще се въздържим от подобно определение). До края на 40-те години Руската империя е идеологически напълно възстановена, интернационализмът остава последният бастион на болшевизма, но с него е свършено и започва ерата на неприкрит шовинизъм.

Нацизмът като цяло е изключително заразен (заразен в епидемиологичен смисъл). Върнаха гражданството на всички емигранти, някои повярваха и се върнаха в СССР, повечето бяха репресирани. Тук има интересна закономерност: тези, които се завърнаха в първите следреволюционни години, имаха голям шанс да оцелеят (промениха мнението си и им беше простено, „законът още не беше вкаменен“), през 30-те години бяха главно евразийци, които се завърнаха (Святополк-Мирски, Устрялов), и съдбата им беше трагична и дори военните и почти 100% от следвоенните завърнали се бяха затворени; само Вертински имаше късмет. (Имаше и по-сложни случаи - Антонин Ладински, например: той влезе през ГДР едва през 1955 г.)

Но както и да е, дори и без възможност да се върнат, руските емигранти видяха краха на повечето си врагове: Троцки, Бухарин, Каменев и Зиновиев и идеолозите на РАПП. Точно завърналите се като А. Н. Толстой се чувстваха много по-добре при Сталин.

Руските емигранти бяха възприемани от западните културни дейци - които, както винаги, бавно виждаха истината и бяха силно увлечени от левичарството - като бегълци от мащабен социален експеримент, като спасители на собствените си кожи от голям исторически пролом. Днес руските емигранти се радват на безусловно съчувствие, което, разбира се, невинаги се изразява в конкретна помощ, но те се справят: Русия редовно предоставя опит за оцеляване и адаптация. Сталин щеше да има добри шансове в третата световна война, която подготвяше; шансовете на Путин в започнатата от него война срещу целия свят са очевидно и абсолютно нищожни и по този въпрос, изглежда, дори в Русия няма илюзии.

Вярата в особената сила на сегашния режим, във факта, че Русия уж се е върнала към истинската си същност и сега винаги ще бъде такава, стана любима тема на песимистите още преди войната, но тази наивност може да се обясни само с повишена внушаемост.

Всъщност четенето на актуалната руска пропаганда може да ѝ вдъхне не толкова доверие - тя е безнадеждно монотонна и тромава, особено когато се опитва да се преструва на самоуверена и е безумно груба наляво и надясно - а по-скоро отчаяние от това, което хората си причиняват. Тези хора изглеждат наистина нелечими, но видяхме други промени, видяхме стълбове на социалистическия реализъм да възхваляват Набоков и политически наблюдатели от Международната панорама да се кълнат в любовта си към Запада. Разбира се, съветската пропаганда не достигна до такава дълбочина на упадък, но и тя лъжеше високо и подло и се възстановяваше още по-подло. Всички заклинания, че сега Русия няма да се остави да бъде измамена, са продиктувани от дълбокия страх на пропагандаторите от онези много дълбоки хора, които наистина няма да се оставят да бъдат измамени и прекрасно виждат как живеят.

Съветският съюз беше сложна и променяща се система

– четири различни системи, а не монолит; СССР от 60-те не беше равен на Съветския съюз от 70-те и двете епохи бяха коренно различни от четиридесетте. Нямаше нито единна идеология (която дори при Ленин се въртеше на 180 градуса в зависимост от ситуацията), нито стабилна философия, нито дори социалистическа икономика, която според Гефтер да запази една постоянна черта - разнообразието. До 1985 г. СССР беше във всяко отношение противоположност както на утопията на Ленин, така и на антиутопията на Сталин и беше най-сходен със света на „Желязната пета“ - победоносна безпринципна олигархия.

Сега всички процеси протичат с огромно ускорение и през следващите две години, не по-малко, ще видим самоизяждане на системата, автоимунни обществени процеси, масови репресии срещу най-лоялните (класово чувствителният А. Васерман вече говори за факта, че джингоистичните патриоти са по-опасни от предателите, а военните кореспонденти изглежда говорят за тяхната жертвена гибел от самото начало).

Ако, както се очаква, избухне световна война, за необходимостта от която толкова много говорят необолшевиките, светът няма да има време за руската вътрешна политика и най-вероятно ще настъпи краят на света. Но ако нищо подобно не се случи и големият антропологичен разлом на 21-ви век се ограничи до локални конфликти, така нареченият руски свят ще се приближи до поредица от технологични катастрофи и идеологически сблъсъци много по-рано, отколкото оптимистите предпазливо мечтаят.

На болшевиките им трябваше десетилетие и половина, за да се изядат - днес човек може само да мечтае за такава граница на безопасност. Дори сега основната тема на руската пропаганда е

търсенето на врагове, вътрешни и външни;

говорят само за напусналите, „полуголото” парти се разчепкваше няколко месеца, изложбата на постиженията „Русия” завърши със замразяването на Подолск и Липецк; и някак си не се виждат поводи за национална гордост, както и гръмки военни победи.

Режим от този тип, както винаги се е случвало в Русия, пада не от нечии външни усилия или дори от военни поражения, а от собственото си отрязване/изолация от всички умни хора.

Елитите също не възнамеряват тихо да чакат, докато бъдат предъвкани - това не е Бухарин, който се убеди, че в името на триумфа на идеята е необходимо да се приеме несправедлив процес; няма идеи.

Можете да се обзаложите, че най-ревностните пропагандисти и военни кореспонденти скоро ще споделят съдбата на Стрелков и Удалцов и ще се озоват в затвора - този факт не предизвиква злорадство у мен, няма за какво да се радваме, но руснаците ще трябва да бъдат убедени веднъж завинаги, че близостта до властта винаги е смъртоносна.

Конкретният момент на колапса е въпрос на време; хипотетична европейска левица и американската десница под контрола на Путин са мокрият сън на руската пропаганда. Най-упоритите американски и европейски левичари могат да крещят за „Палестина от реката до морето“, но мълчат за „Русия от Владивосток до Лвов“. Друг е въпросът, че след Путин няма да е по-добре: с голяма вероятност ще има смут, изходът от който ще отнеме още няколко години; но ако болшевиките са били идеологически и организационно победени от администраторите до момента на убийството на Киров, тогава путинистите нямат никакъв шанс. Болшевиките, както и да ги погледнете, имаха известна издръжливост, а някои дори притежаваха личен чар; но покажете ми днес фигура, дори малко сравнима с Бетал Калмиков или Серго Орджоникидзе.

Между другото, връщането в Русия на релокантите днес не е проблем - патриархът обеща, че с подобаващо покаяние... но по някаква причина тези тълпи не се виждат да пълзят на колене към милото си отечество. Много хора са носталгични (трябва да кажа, че изобщо не разбирам тази носталгия, но просто имам добра памет).

Въпреки това, ако руската емиграция от двадесетте години на ХХ век почти всеобщо копнееше за Русия и Русия не се изроди толкова радикално дори в резултат на революцията - и таланти, и достойни хора останаха там на страната на властите - тогава днешната емиграция сравнително добре разбира какво беше сторено на скъпото им отечество.

Никакви болшевики, никакви сталинисти, никакво иго на Ордата

не доведе Русия до този срам, който виждаме днес;

и дори ако „в дълбините на Русия“ тук и там продължава да съществува вековна тишина, тази вековна тишина излъчва толкова силна трупна миризма, че е невъзможно да се сбърка с благосклонността на въздуха дори от най-интензивния меланхолик. Емигрантите от двадесетте години на ХХ век в по-голямата си част искаха да се върнат и не можаха, а емигрантите от двадесетте години на ХХI век, сто години по-късно, са на точно обратното мнение.

Разбира се, те ще се върнат, когато в Русия отново е възможно да работите, да мислите, да говорите безнаказано и като цяло да не бъдете унижавани на всяка крачка; но между посетител на руски ресторант в Париж през 1924 г. и програмист в САЩ през 2024 г. няма почти нищо общо, включително езика. Вярно, че и двамата не обичат оптимистите – но това ни е в кръвта. Но ситуацията със солидарността е много по-добра: сегашното изгнание обедини руснаците и аз сериозно смятам, че за да се установят другарски отношения между руските интелектуалци, беше достатъчно да се изостави родната земя. Наистина, разпръснатата Русия е по-привлекателна от заседналата Русия: дори има взаимопомощ.

Емиграцията от онези двадесет години постоянно се караше - днешната емиграция отлага споровете до завръщането си; но има надежда, че в условията на пълна разруха временно няма да има време за теоретични разправии. Световните проблеми ще трябва да се решават бързо, радикално и практично - нещо като края на филма "Нос страх".

... Вторият вариант на песимистичния дискурс изглежда по-интересен. Най-ясно го разкрива Владимир Пастухов, който твърди, че светът днес преживява мащабно връщане назад от райското състояние от последните 40 години: първо бяхме разглезени от четиридесет години мир, после перестройката на Горбачов и светът стана дебел и размекнат, чисто късен Рим, докато истинският живот винаги е войни и власт на силния. Разказвам грубо, но честно, а много хора изразяват същата гледна точка още по-откровено.

Но работата е там, че последните 40 години изобщо не бяха райско време, а по-скоро време на упадък и разочарование, и за това, струва ми се, светът плаща днес. Най-високата точка в развитието на Русия ми се струват седемдесетте години, свободни от илюзиите на размразяването, по-трезви и интелигентни - времето на постепенното превръщане на народа в интелигенция (според Солженицин - в образовани хора, но не му харесваше толкова много, защото според М. В. Розанова самият той не изглеждаше толкова добре на фона на тази интелигенция). Да, седемдесетте бяха време на мухъл, алкохолизъм и лицемерие за едни, но за други (и това беше въпрос на личен избор) това беше време на разцвет на културата и науката, формирането на най-доброто съветско поколение, което в крайна сметка беше изтласкано настрана от

бандити и комсомолски лидери,

които лесно намираха общ език.

В допълнение към „момчетата“ и „чушпаните“ в Русия живееха и действаха млади интелектуалци, чийто живот беше прекъснат наполовина: те не бяха подготвени за ерата на разложение и деградация, започнала тук след 1991 г. и окончателно определена през 1993 година. За целия свят, уви, това също не бяха най-добрите времена: след като загуби основния си противник в СССР, Западът се оказа лице в лице с терора - и всъщност не се научи да му се противопоставя веднага. Русия на Елцин беше първият етап на деградация, Русия на Путин беше вторият и като цяло няма къде да пада повече: следващата фаза са погроми и убийства по улиците.

Интелектуалната и морална деградация на целия свят е това, което бяха последните 40 години и ако нещо започне днес, то не е възмездие за тази „мирна почивка“ (нямаше отдих), а възраждане на сериозността, нова модерност и нов морал. И започва с Украйна. Именно примерът с Украйна ме кара да се надявам, че в Щатите лявата демагогия и десният популизъм постепенно ще изчезнат от сцената, а в Европа ще се възроди добрият стар хуманизъм. Световните лидери не идват в Украйна, за да изразят солидарност, но те ще вдишат гръмотевичния озон на конфронтацията. В Украйна днес се забелязва физически, усетих го там и се надявам скоро пак да го усетя. И това не е връщане към властови конфронтации, което се случва сега, а разплата за отказа да се вземат сериозните неща насериозно.

През последните 40 години усещах с особена острота наближаващата катастрофа - тогава ме атакуваха за тревожността, както днес ме нападат за оптимизма ми. Живеех в очакване на война, чувствах, че болестта ферментира в кръвта ни и в един момент ще избие на повърхността. През февруари 2022 г. абсцесът се спука, което не донесе облекчение, но донесе сигурност. Както казва героят на Борис Стругацки, болестта премина от терапевтичната фаза в хирургическата фаза. Болезнено е, трудно, но обещава да ни отърве от токсичната мъртва тъкан. Това, което ни очаква, не са десетилетия на властови конфронтации и „реална политика“, а възраждане. Тази война не установява нови правила, а погребва старите. Ако Украйна се окаже достойна за тези задачи и Западът не измени на себе си, очакват ни добри, интересни времена.

А ако не, какво да се прави, оптимистите пак ще сгрешат. Но ще ни остане една значима утеха. Да бъдеш песимист в критични времена, независимо как се развиват нещата, означава да играеш на страната на злото. Не мога да си позволя това. И затова, въпреки всички песимисти, все още живея…

---------------------

Поетът Дмитрий Биков – по-неизвестният Навални

За Навални е чувал целият свят, докато за Дмитрий Биков извън Русия са чували немного хора. А той бива отровен от чекистите на Путин подобно на Навални – и то година преди него! На 16. април 2019 г. Дмитрий Биков пътува от Екатеринбург за Уфа, където трябва да изнесе лекция пред студенти. Полетът е сутрешен. Още при излитането му става лошо, започва да повръща, поти се, периодично е неконтактен. Успял е да си свали тениската, защото му е горещо. Качват го в линейка на "Бърза помощ" веднага след кацането на самолета в Уфа. Тогава той вече не може да говори, нито да се движи. От болницата в Уфа го транспортират до Москва. Там той излиза от 5-дневна кома.

После дойде разследването на Христо Грозев и Белингкат съвместно с руския Инсайдър, които установиха, че писателят Дмитрий Биков е бил следен и отровен от същите хора, които през август 2020 г. са отровили опозиционера Алексей Навални с новичок. Този път убийците са намазали с отровата не бельото, а тениската на жертвата си.

Авторите на разследването твърдят, че отравянето може да е станало по същия модел, по който и това на Навални - чрез поставяте на оотровата върху някоя дреха. В случая с Навални това беше бельото, а в случая на Биков най-вероятно е ставало дума за тениската.

Дмитрий Биков е роден през 1967 година, завършва журналистика точно в периода на най-голямата свобода в Русия - началото на 90-те години. Използва свободата, за да стане един от водещите сатирици в страната. Каквото и да пише, каквито и предавания да води по радиа и телевизии, всичко е сарказъм, тънка или груба ирония, шеги, игри на думи. А основна мишена му е Путин; той е автор на популярния лозунг, издиган от протестиращите срещу малогабаритния диктатор: „Стига сте клатили лодката, на плъха му е лошо!“