Запознайте се с летописеца на рунтавото, но и на проскубаното време

ШЕСТОДНЕВ

Българската четяща публика познава проф. Румен Стоянов (род. 1941 г.) като поет, преводач от испански и португалски, дипломат, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Като доктор хонорис кауза на Университета в град Бразилия (2013 г.). Като преводач на „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес, на книги на Хулио Кортасар, Хорхе Луис Борхес, Алехо Карпентиер, Фернандо Песоа, Висенте Алейсандре и други. Като автор на стихосбирките „Злак“, „Тяга“, „Кърчаг“, „Ракла“, „Прилив“, „Погача“, на изследването „Борба за език“, на поредицата „Летопис на рунтавото време“, „Летопис на проскубаното време“, „Летопис на пуздравото време“, „Летопис на клисавото време“ и др.

Но малцина познават бачо Румен като един благ и хрисим „ристиенин“, а също и може би един от последните езикочистофайници и езиконаслажденци в България. За да се запознаете – прочетете неговите езикопоклоннически фрагменти…

ВЪЗ

„Затова се възвесели сърцето ми, и се възвесели езикът ми (...)“ (Деяния 2:26). „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев (...)“ (Деяния 2:36). „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (Деяния 2:42). Три думи белязах и за них ще кажа.

Първата могло е да се изрази посредством развесели. Но е предпочетено възвесели. Защо? Има ли разлика и ако да, то каква? Или поне аз как я долавям? За да посочим обзелото ни въпросно чувство използваме развеселявам. Ала някой е решил да избегне тая ежедневност, в случая принизяващ с изтърканост и е прибягнал до възвесели. Съумял е да използва нашите възхитителни представки, убедително показващи впечатляваща словоизтънченост. Ради новостта си то звучи свежо, та по-приляга в смислообкръжението. Да стигнеш обаче до тази хубава находка нужен е проницателен усет за езика нам насущний, достойнство, каквото далеч не всеки обладава, но тук е наличен. Обръщам внимане тоже към наздраво, също необичайност. Пък хлеболомение можело е да бъде ломенето на хляб. Но тоя неизвестен езикоусетливец е употребил по-инакво слово, кой знае дали не го е създал.

Трите примера онагледяват усладата, с която чета Книгата: в нея срещам неща, които ми действат като протвоотрова срещу неизбежимата обръгналост в буквопостроеното всекидневие.

Я

По милост Божия навърших първите осемдесет и три години. И едва сега видях дума, и то заглавна, Чудотворица. Я - обрадван трепнах - имаме и такова слово! Малък човек съм, та малки са и моите услади. Една от них е допир о православни буквопостроения, какъвто е настоящият случай. Не бях се замислял как ли ще да наричаме жена, която чудотвори. Понеже краесловието -ка обозначава занятие, упражняващо го лице от нежния пол, най-близо до ума е чудотворка. Но се оказа по-различно и по-сполучливо: чудотворица. За мен изненадата е приятна, онагледяваща заедно с безброй ней подобни необозримото речниково богатство на езика нам насущний и потвърждава моето увлечение по четенето на православни словоизкази*: те са ми убежище от мерзкото българоненавистно затлачване с готовляци/дошляци/навляци/внослляци, блатясващи посредством чуждотии говора ни мил. Е, как да ми не капе мед на душицата при думи от порядъка на боговидец, промислител, благоуподобяващ, всенебесен, благочест, обоготворявам, всечестит? Те и хиляди подобни тям насърчават, укрепват моя езикоусет, подсиллват вярата ми в родната изключителна словсност. Човеците се радват на какво ли не, този е начин мой.

* На български - текстове.

КРЪСТ

Кръщение, кръщене, кръщаване, кръщавка, кръщенé,. Пет думи, извлечени от един корен и същевременно равнозначия. Действително, без прашинка преувеличение, впечатлляваща, за да не тръсна смайваща, е леснината, лекотата, леснотията, лесноватостта, с които езикът нам насущний позволява да роим слова. Приведеният случай е измежду хиляди, ей ги те - самота, самотност, самотия, самост, самотничество, самотуване; множество, множественост, многотия, многост, многота; населенски (срив), населенчески; многотонов (камион), па какво ли още не. Трябва да съзнаваме тая ни възхитителна, благодатна речева присъщност и най-вече да я широко прилагаме, лично и обществено, за отсеняване, изтънчаване на родната словесност, че да сме нейни достойни пазители/обновители.

ОТНЕГДЕ

Дали вече бях срещал туй слово или не, моя смиреност не помнех, ала по-важно е дрруго: неговата поява достави ми дребнъцка приятност. С думите е както при човеците: едни са ни приятни, други не. Такива хубави сгоди намирам най-вече из книжнината православна (любочестие) и в народните умотворения, затова охотно ги чета. (Впрочем без бой признавам: съм езикочистофайник + езиконаслажденец). От них черпя упование в езика нам насущний, а то ще каже и рече - в българщината. Социалистическият реализъм (младоци, младочки: туй що е пък?) натрапчиво, чак властнически наставляваше: съдържанието е къде-къдя по-важно от формата, сиреч овъншествяването на идейния замисъл. Според БеКаПе-то (повеляваше ѝ го самси самата безпогрешница КП SS) пишещите не биваше да залитат по формотворчески увлечения. За мен си ще споделя, че без да подценявам идейността изпитвам уклон по словесната изказност, например впечатли ме из денеси. Въпросът не опира единствено до буквопостроения необичайни, а предимно забравени, пренебрегвани - като отнапреж. Дето е рекъл оня - всеки башка луд, аз се кефом кефя с нашето впечатляващо преизобилие на еднозначия, ето пример: смърт, кончина, умиране, край, умирачка, гибел, скончание, мор, свършек, издихание, погибел, небитие, издъхване, успение. Па още: самолюбие, честолюбие, тщеславие, себелюбие, честолюбство, самолюбивост, честолюбивост, себелюбство, самовлюбивост, тщеславност.

         И на теб да ти е сладко, незнайни братко.

ПРИСЪНИЦА

         14. август 2024. Очи отварям. Часовника поглеждам: 6:50. Преди чул съм дума една: въздухоплавател. И събуди ме тя. Долових я как, с подсъзнанието? Кое предизвика появата ѝ? Какво ще да е нейното предназначение в скромнейшата ми битност на пописващ? С въздухоплаване аз нямам нищо общо, по какъва подтик ме осени? Щраквам в междумрежието да проверя дали я има в езика нам насущний. Да. Значи не е моица. Тогава защо ми се присъни, разбуди? Произвол? Случайност? Но и те имат някакъв далечен, скрит първотласък.

В случая на какво ще да се дължи невиканата гостенка? Безобидна припомнянка, че нужно е да измислям думи? Че по Неговата безкрайна милост имам такава склонност и не бива да я занемарявам, трябва да я следвам: на ползу езику = на/роду? Че даром дадено се даром дава? Моя смиреност изживях десетилетия без да сънувам, едва напоследък съвсем изрядко ще ме споходи такава сянка, та ще кажа: благодаря Ти, Боже, че по Твое благоволение навърших първите 83 години почти без съновидения, благодаря Ти за днешното, с което ме удостои.

А нали обичам по слова да заничам, ей ги просъница и присъница. Нещо различава ли двете и ако да, то какво? Само буква ги дели, о, и, пък то е достатъчно да укаже, че с при обозначаваме по-скоро допир, приближаване, докосване о нещо, докато про напомня за пробивам, пробождам, прониквам, проглеждам, сочи дъбочинност, глъб, каквито няма с при. Тези две сгоди не ли онагледяват изтънченост, отсененост, тъй възхитително присъщи на говора ни мил?