„Русия е велика и в нея има всичко“. Но според писателя Шелин, в нея са останали само КГБ/ФСБ и руската литература. Или само ФСБ?

Николай АЛЕКСАНДРОВ

Опозиционното задгранично руско издателство Freedom Letters публикува книгата на колумниста на The Moscow Times Сергей Шелин, озаглавена „Занимателна Русия: 228 отговора“. Шелин си е поставил за цел да опише феномена Русия, тоест да го „разбере с ума“. Мнозина са се борили и продължават да се борят с този проблем в търсене на „общ аршин“,

който по някаква причина не са успели да намерят. Шелин предлага свой собствен метод, който според мен е много красив.

Той веднага признава, че книгата му няма претенции да бъде научна, тоест строго доказателствена и аналитична. Състои се от тезисни отговори на въпроси: относно характеристиките на държавното устройство, естеството на населението, обществените институции и други - и обяснения към тези тези теми.

Разбира се, в коментарите си Шелин не може напълно да се откаже поне от някакъв „критерий“, тоест сравнения на руските реалности с подобни в други страни. Тези сравнения понякога са доста неочаквани и екзотични. Но като цяло отговорите на въпросите са антиномични и парадоксални, тоест те всъщност отричат самата възможност да се намери аналог на типологичните руски черти някъде другаде.

И се оказва, че в Русия няма нищо, което да отговаря на понятията, които обикновено определят държавното и социалното устройство на страната. Общите и често използвани термини имат съвсем различно съдържание и са изпълнени с различен смисъл.

В Русия изглежда има общество, но няма гражданско общество.

Има Държавна дума, но това не е парламент.

Народът (нацията) съществува, но той е „специален“ – путиновият народ, наследник на „съветския народ“, тоест нещо, което не отговаря съвсем на определенията за народ и нация.

Има елити – но пак не в истинския смисъл на думата.

Може да се каже, че Русия е автокрация, но трябва да се сравнява с режима на Кадафи – и то с резерви.

Има автократ, но той е, така да се каже, черна овца сред другите автократи.

Църква има, но като държавна институция, тоест по същество я няма.

Вече няма и интелигенция.

И т.н.

Ако погледнете сухия остатък, се оказва, че няма почти нищо:

„Руската федерация е страна без модерна средна класа, със затворени за държавните работодатели и обвързани със сенчестите индустрии маси и със закостеняла чекистко-милицейска номенклатура. Ако преди 40 години на работниците от тогавашните органи /чекистите/ им беше позволено да си представят рая за себе си, той щеше да изглежда точно така.”

С други думи, няма нищо друго освен ФСБ и великата руска литература.

Вярно е, че в съществуването на последната има известни съмнения от времето на Висарион Григориевич Белински и до наши дни.

По принцип можем да спрем дотук.

Но авторът стига до тъжни заключения относно възможните промени в Русия: той хвърля поглед към утрешния ден и веднага признава за утопия надеждите за трансформацията на режима (5%).

Има слаба надежда: през цялата история Русия се е опитвала да се доближи до „общия критерий“, тоест до западните идеали и модели (в края на краищата и „великата руска литература“ е била подхранвана от Запада):

"Ценностите на личните права и свободи трябва да се върнат като глобална мода. Русия рядко пренебрегва световната мода. Тя я асимилира в преувеличена или изопачена форма... Русия никога не се е обръщала към свободата, освен ако останалият свят не се е обърнал към нея."

-----------------

/със съкращения/

Предишната публикация на тази рецензия е в „Новая газета“