Едноактна трагикомедия за процеса срещу един писател - или по-скоро срещу думите му

Виктория АРТЕМИЕВА

На 14. юли Вторият западен окръжен военен съд осъди писателя Борис Акунин на 14 години затвор. Освен това той беше глобен с 600 000 рубли и му беше забранено да администрира дигитални платформи. Обвиненията се състоеха от три точки: писателят беше обвинен в оправдаване на тероризма - това е първо, в неизпълнение на задълженията на „чуждестранен агент“

- две, и в призоваване за насилствено сваляне на конституционния ред - три. По-долу е дадена история за това как се е провел този процес. Това есе не е само опит да се опише трагикомичният характер на един процес, който се е състоял без заподозрян, без свидетели и на практика без доказателства. То е опит да се разбере как най-популярният писател в Русия е бил систематично превръщан в най-важния литературен антигерой в Русия – и колко всъщност тежи литературното слово сега.

Част 1. Никога не говорете с непознати

Един юлски ден, в необичайно горещо пладне, в една умираща епоха, от която няма да остане нищо освен стари фотографии, в празна съдебна зала се провеждаше съдебен процес.

Тоест, разбира се, на подсъдимата скамейка трябваше да седи някой - и не просто кой да е, а най-известният писател на Русия, чиито книги отдавна са мебел дори в най-нечетящите домове, Борис Акунин*, известен още като Григорий Чхартишвили*. Но в задушната, гореща и тясна зала на Втори Западен окръжен военен съд в не по-малко горещата и задушна сутрин на понеделник, 14. от летния месец юли, Акунин не се появи - и никога не е планирал да се появи там - така че пейката в арестантската клетка остана празна.

На централния съдийски стол седеше съдия Олег Шишов - същият, който наскоро осъди доброволката от Белгород Надин Гайслер на 22 години затвор, а преди това - една от най-младите политически затворнички, детето на Арсений Турбин, на пет години в наказателна колония. Той има и други подвизи на правосъдието, но тези са най-забележителните. И така, този Шишов седеше между два празни стола.

Местата пред вратата към залата, където свидетелите можеха да чакат да бъдат извикани за разпит, също бяха празни – но и свидетели нямаше. С изключение на един, всички останали (общо трима души) казаха, че отсъстват: някои, защото са заети, а други, напротив, защото са в отпуск. И в залата почти нямаше слушатели: само шест журналисти дойдоха да проследят един от най-странните процеси срещу най-известния съвременен руски писател, за чиито автографи някога се редяха на опашки в този град - и поне трима от тях бяха очевидно редовни посетители в съда и симпатизираха на обвинението. Това стана ясно от смеха: смяхме се заедно с тях на различни реплики - така обикновено разпознавате „аутсайдери“ и „приятели“ в театъра сега.

Честно казано, тук не би трябвало да има адвокат: както преди, така и по време на процеса Акунин успя да предупреди, че не изпраща никого да представлява интересите му, но тъй като би било невъзможно процесът да започне без защитник, все пак беше назначен адвокат Олег Дубинин.

Те не са се обърнали към самия Акунин - както каза съдия Шишов, „мнението на подсъдимия не е установено поради неговото отсъствие“.

Освен това, според него, не беше ясно какво точно липсва: подсъдимият или неговото мнение.

Като цяло, когото и да търсите, нямаше никой. Въпреки че, както вече беше споменато, имаше един свидетел: след установяване на процедурата по разглеждане на делото, зад катедрата се материализира известна Наталия Копилова - както се оказа, самотна пенсионерка със средно специално образование, която не познава лично подсъдимия. Когато проговори, гласът ѝ се оказа толкова неочаквано приглушен и слаб, че човек можеше да си помисли, че не е твърде сигурна дори в собственото и фамилното си име. Тя влезе и застана несигурно зад катедрата - сякаш се съмняваше не само във всяка своя дума, но и във всяка стъпка.

„Просто побързайте, ако е възможно“, помоли външният ѝ вид, „защото сърцето ми е малко свито.“

Съдията, с каменно лице, което многократно по време на заседанието беше придобило дълбоко меланхолично изражение, загрижено я попита дали има нужда от помощ и дали може да стои изправена, след което ѝ обясни правата и задълженията ѝ и добави:

- Преди да започнем разпита, бих искал да уточня, че вашите показания не могат да се основават на слухове, догадки или предположения. Ясно ли е това обяснение?

Копилова кимна примирено.

И те започнаха:

Прокурор Макарова: Кажете ми, какво знаете за разговора между Акунин и Зеленски, организиран от комиците Вован и Лексус?

Свидетел: Ами, тези комици - те някак си се представиха от името на Зеленски и разговаряха с него, а той каза, че дори би се съгласил да финансира военни действия, Въоръжените сили на Украйна.

Пауза

Прокурорът настоятелно: А какво друго знаете?

Свидетел: Относно това?

Прокурор: Относно Акунин.

Свидетелката, старателно: А, самият Акунин. Е, той е израснал в доста прилично семейство, баща му е бил участник във Великата отечествена война, награждаван е с ордени и винаги съм се изненадвала как такъв баща е отгледал такъв син. Който също очерня нашето правителство, и по едно време обиди Владимир Путин, срамни го с Калигула.

Прокурор: Казвал ли е някога нещо за анексирането на Крим?

Свидетел: Да, той дори го нарече ***. И когато нашите войски влязоха в Донбас по покана на ДНР и ЛНР, той беше против.

Прокурор: Откъде имате тази информация?

Свидетел: От интернет.

Прокурор: В коя мрежа прочетохте това?

Свидетел: Ами Яндекс е пълен. Да, дори в Уикипедия.

Прокурор: Но това негови собствени думи ли са?

Свидетел, плахо: Ами, това беше обсъждано, според мен, дори от Соловьов.

Прокурорът нетърпеливо: „Според мен“?

Свидетел: Не мога да кажа със сигурност, но съм го виждала в няколко източника. Жегата ми влияе зле.

Прокурор: Но той одобри ли терористичните атаки на Кримския мост? Одобри ли? Или... не одобри?

Свидетел, още по-тихо: Знаете ли, според мен той одобри.

Прокурор: „Според мен“?

Свидетел, безнадеждно и напълно глухо: Не се чувствам добре, разбирате.

След това изтощената свидетелка беше настанена, показанията ѝ от февруарския разпит бяха прочетени и тя беше освободена сравнително бързо. В този момент материално осезаемите участници в процеса приключиха. Но все още бяха останали свидетели - тези трима, които днес не можаха да бъдат открити в пределите на Москва.

Тези трима се оказаха лингвистичният експерт Алексей Бойцов, служителката на издателство „Захаров“ Вероника Рямова и неизвестното лице Татяна Морозова.

Самата Морозова обаче всъщност не познавала никого, включително Акунин: от протокола за разпита ѝ, прочетен от прокурора, следвало, че Морозова е имала представа за писателя Акунин само благодарение на няколко книги, които съпругът ѝ е имал, но и тях не е чела. И въпреки това тя потвърдила, че е видяла шегата на Вован и Лексус (и двете части) със собствените си уши и е убедена, че писателят наистина е призовавал за разрушаване на конституционния ред с насилствени средства, оправдавал е тероризма и е извършил всички останали престъпления, които му се вменяват.

Рямова говори малко по-съдържателно: протоколът за разпит, прочетен с монотонен прокурорски глас, гласеше, че първоначално тя е описала подробно процеса на производство на книги в издателство „Захаров“, което дълго време е издавало „Фандоряну“, спомнила си кога Григорий Шалвович е започнал да публикува там, описала е процеса на редактиране и коректура („Той има само един редактор - жена му“). Ускореният курс по книгоиздаване почти беше завършил с щастлив край, когато гладкият ред от чисто технически въпроси внезапно беше изкривен от последния: „Как реагирахте на разговора на Акунин със Зеленски?“

„Чувствах се неудобно“, призна Рямова в протокола за разпит, „бях възмутена, че Чхартишвили оправдаваше бомбардировките на руски територии, че говореше негативно за всички руснаци.“

Протоколът от разпит на третия свидетел, Бойцов, който също е експерт, извършил лингвистичен анализ на речта на Акунин в същото видео, се оказа още по-малко информативен. Експертизата на лингвиста му позволи да определи, че Чхартишвили се е изказал против спецоперацията и тези, които са я започнали, а също така е „обосновал допустимостта на терористична атака, насилствени и враждебни действия и нарушаване на териториалната цялост на страната“. Но когато директно го попитаха дали Акунин оправдава тероризма, изведнъж стана ясно, че отговорът на този въпрос не е в сферата на специализация на Бойцов.

В този момент свидетелите пресъхнаха.

И колкото и да се опитваше прокурорката да се преструва, че всички налични доказателства не се ограничават до едно-единствено двусерийно видео в бавен YouTube, тя не можа да направи нищо. Защото обвинението всъщност се основаваше само на него, на едно интервю, в което писателят проведе неуспешен разговор с непознати. И това обвинение беше формулирано по следния начин:

„Публично оправдаване на тероризъм, извършен чрез телекомуникационни мрежи, включително интернет. А именно: Чхартишвили, в периода от 17. юли до 13. декември 2023 г., докато се е намирал на неопределено място извън Руската федерация, е извършил активни действия в интернет по време на устна комуникация чрез видеовръзка с две неопределени лица, насочени към подбуждане на последните към участие в действия, насочени към насилствена промяна на конституционния ред на Руската федерация.“

Тоест, писателят, който е провел неуспешен разговор с непознатите хора, които са му се обадили, е обвинен, че е принудил същите тези непознати хора да участват в нещо. Намирането на крайностите на този спиритуалистичен сеанс ставало все по-трудно.

И като цяло: процесът се оказа призрачен - концентрацията на нематериални тела на квадратен метър от оранжерията беше твърде висока. Но общуването с духове продължи и пълното физическо отсъствие на Акунин в клетката беше повече от компенсирано от метафизичното му присъствие: по искане на прокурора бяха прочетени всичките осем тежки тома на делото, повечето от които, поради липса на нещо по-добро, се състоеха от най-достъпните доказателства: думи.

Вероятно никога досега в съвременната история фактът, че в Русия хората сега биват съдени за думите им и че писателят в Русия е повече от писател, не е бил демонстриран толкова ясно.

В тясната съдебна зала, нагрята до температурата на фурна, прокурор Макарова, с обучен монотонен глас, постоянно изкривявайки ударенията и окончанията, мърмореше цитати от интервютата на Акунин, от речите на Акунин – и от всичките 33 публикации от телеграм канала „Ето Борис Акунин“, заведени по делото за липса на значка на чуждестранен агент.

„Аз съм против колективната отговорност“, каза Акунин веднъж в интервю за „Дуд“, а сега тези фрази бръмчаха под тавана на съдебната оранжерия в унисон с полумъртвия климатик. „Всеки заслужава индивидуално отношение – да отговаря за своите действия, а не за другите. Това е като за вярващия пред Бога. Той няма да държи отговорни всички руснаци или всички германци. Той ще държи отговорен лично теб.“

Думите бяха живи, но монотонният тон ги притискаше като гранитна плоча върху земята, от която при по-добри условия би могло да израсне нещо. Лицето на прокурора беше каменно и уморено, лицето на съдия Шишов беше каменно и отегчено, лицата на журналистите, седнали до мен, бяха меланхолични - и беше абсолютно ясно, че никой от тях не се интересуваше от тази отоплена зала, от този процес или от думите, изпълващи предоставеното пространство. Никой нямаше нужда от това - всички искаха само едно: да произнесат присъда и да продължат да живеят.

И едва когато по молба на прокурора пуснаха видеото с точно тази шега, атмосферата в съдебната зала се промени осезаемо: думите прозвучаха от първо лице, както трябва, и всички ги слушаха, дори и тези, които вероятно вече ги бяха запомнили.

Но никой не се интересуваше от подобни дреболии; присъдата, както може да се предположи, беше определена предварително и никой не очакваше нещо изключително от дебата, който най-накрая започна в четвъртия час.

Когато прокурорката произнесе последната си реч, искайки общо 18 години затвор и глоба от 400 хиляди рубли, адвокатът Дубинин, който дотогава беше потънал в замислено мълчание, се изправи.

Адвокат Олег Дубинин:

- Уважаеми съд, уважаеми участници. Защитата изслуша показанията на свидетели днес, но всъщност не видя доказателства за вина, представени в обвинението. Свидетелката Копилова, разпитана днес, е гражданка, която е видяла видеото и е направила субективни заключения. Всъщност почти всеки гражданин на Руската федерация може да бъде такъв свидетел. Същото важи и за останалите. Второ: Не разбирам защо предварителното разследване не е призовало основните свидетели, а именно Владимир Александрович Кузнецов и Алексей Владимирович Столяров, известни ни като Вован и Лексус. Един от основните епизоди, за които е поискан най-дълъг срок, е разговор с тях - те са преки свидетели и има много въпроси към тях. Например: наистина ли човекът, с когото са се свързали, е моят клиент? Да, някои експертизи доказват, че човекът от видеото визуално прилича на писателя Акунин, но всички ние прекрасно разбираме какви цифрови технологии съществуват. В края на краищата може да има фалшификация, наслагване на звук - и разследването по никакъв начин не е проверило дали изкуствен интелект е участвал в този телефонен разговор под прикритието на моя клиент. Това са трите ми възражения...

На друго място, по друго време, може би щеше да има овации на крака. Но такива нямаше. Само няколко журналисти тихо плакаха от щастие през сподавен смях.

***

По-нататък си го знаете: два часа по-късно съдия Шишов произнесе присъда - 14 години затвор плюс глоба от 600 хиляди рубли. Всички книги, конфискувани от складовете на AST, трябваше да бъдат върнати на издателя, а изземването на имуществото на автора и съпругата му - да бъде удължено. Докато чакаха отпечатаната присъда, всички излязоха в коридора - група нови терористи вече бяха водени към тях под силен ескорт и лай на немска овчарка в съседната съдубна зала.

„Преди беше хубаво“, оплака се някой от другия край на коридора, „тихо, спокойно… а сега нямаме нищо друго освен екстремисти и терористи.“

Втори военен съд наистина се бе превърнал в притегателен център за терористи и екстремисти от цялата страна, попаднали в регистъра: от Арсений Турбин до Борис Акунин, от подпалвачите от щафетния кабинет до Беркович и Петрийчук.

Прокурор Макарова излезе от залата; тя се усмихваше и нежно се шегуваше с журналистите, седнали до мен, обръщайки се към тях неформално.

„Хареса ли ви присъдата?“, попита един от тях.

И после добави, гледайки ме с подозрение:

- Просто трябва да филтрираш думите си, дори ако говориш с клоуни.

И стана напълно ясно, че тя не разбира нито една дума, изречена от осъдения днес.

Част 2. „Човекът на злото“

„Човек на злото“, „злодей“ - така се превежда от японски псевдонимът на Григорий Чхартишвили. Само че ударението в оригинала не е върху втората, а върху третата сричка: „акунин“.

Работата е там, че когато Чхартишвили започва цикъла за Фандорин, той е силно заинтересован от феномена на злото. И не дребното и подло зло, а голямо зло - онова, с което е трудно да се бориш, което не е лесно да разпознаеш от пръв поглед, на което можеш да се възхищаваш - като цяло, зло с харизма. Цикълът за Фандорин е замислен като цикъл за един добър човек, който от книга в книга се бори с цяла галерия от различни Акунини, които почти съставляват енциклопедия. Така, според автора, се е появил псевдонимът.

Тогава, на 1. април 1997 г., когато преводачът и японолог Чхартишвили се прероди в писателя Борис Акунин, в този псевдоним нямаше нищо пророческо. Пророчеството е видимо сега, когато системата го е назначила, изсред цялата съвременна руска литература, за главен злодей, терорист и „чуждестранен агент“. И вероятно само Ераст Петрович Фандорин би могъл да разреши загадката защо режимът толкова упорито оформя Акунин в Акунин.

Първо, за да се разбере логиката на назначаването на Чхартишвили за ролята на главния злодей на литературата, е нужна не дедукция, а житейски опит - и той ми казва, че сегашното правителство не чете книги и следователно няма особено сериозни претенции към тях. Книгите и пиесите на Акунин са забранени, очевидно, само защото са написани от Акунин - човек, който казва публично това, което казва, защитава идеалите, които защитава, и живее така, както живее. Тоест, защото са написани от свободен, талантлив и известен автор.

Ако се опитаме да разберем какво в произведенията на Акунин-Чхартишвили може да раздразни сегашните стражи на Кремълската стена, то тук виждам само една черта от цялото му творчество. Факт е, че писателят Акунин е напълно, изцяло и безрезервно демократичен. Акунин, според мен, е еталонът на полифонията, полифонията в текста. Всички негови герои са винаги живи, всички различни, гласът на единия никога не може да бъде объркан с гласа на друг и Авторът никога не царува над тях, диктувайки кой е прав и кой е виновен. Акунин никога не прекъсва дори онези от героите си, които изразяват мисли, с които самият той напълно не е съгласен. И дори когато в играта влиза не Акунин писателят, а Чхартишвили есеистът и философ, предавателят на идеи, мислителят, той никога не представя мислите си като абсолютна истина. Чхартишвили е съмняващ се автор, но не се страхува да се съмнява на глас. И със сигурност не се страхува от спор.

Страстта му към литературната игра произтича от същата черта. Играта не е монологичен жанр; играта изисква опонент, свобода на избор. Играта е равенство и равенство на всички пред лицето на съдбата. Играта, в края на краищата, е демокрация. Следователно, фактът, че Акунин се оказа писател, сериозно ангажиран с игрови жанрове, ми се струва абсолютно естествен: жанрът, наречен интерактивна литература, който Акунин активно развива през целия си живот, предполага, че читателят е свободен от волята на автора, който конструира произведението си по един, а не по друг начин, свободен от предсказуемостта на сюжета, свободен от линейност. Нещо повече: читателят не е просто същество, от което нищо в книгата не зависи, а герой на тази книга, съавтор, който има възможността да избере бъдещето.

В една от книгите на Акунин способността за избор е наречена основно видово качество на Homo sapiens. В Русия, както знаем, не е прието да се използва това качество. Интерактивната литература обаче култивира у своите читатели чувство за отговорност за своя избор, защото именно този избор определя как ще се развие сюжетът по-нататък. Тоест, подобна литература прилага либерално-демократичните ценности по най-добрия възможен начин - не е изненадващо, че Акунин-Чхартишвили, бидейки последователен поддръжник на личната свобода, е толкова увлечен от този жанр. И не е изненадващо, че той - единственият голям съвременен писател, който сериозно се занимава с развитието на този жанр в продължение на много години - е толкова крайно неприятен за тоталитарната власт. Не искам да казвам, че Акунин-Чхартишвили дължи титлата „враг на народа“ на интерактивните си литературни игри. Искам само да кажа, че самата природа на неговото творчество и неговата психология са фундаментално отвратителни за днешната руска държавна система.

Не е изненадващо, че тази държава се опитва толкова активно да го заличи от лицето на земята си.

Отсъствието на подсъдимия на подсъдимата скамейка е, разбира се, върхът на преобразяването на писателя в думи, но моментът, в който Акунин – наистина най-популярният, най-издаван, най-четен, най-филмиран съвременен руски автор – започна постепенно физически да изчезва от руското пространство, дойде отдавна.

Времената, в които никога не слизаше от екраните, приключиха през 2014 г., същата година, в която напусна Русия завинаги. Времената, в които Акунин не слизаше от сцената, продължиха точно десет години по-дълго. Вярно е, че от 2022 г., когато Акунин-Чхартишвили се обяви срещу военните действия предвидимо и недвусмислено, името му постепенно беше заличено от театралните афиши и програми.

Първите, които направиха това, бяха РАМТ и Александринският театър. РАМТ предложи три пиеси на Акунин по това време: „Ин и Ян. Бяла версия“, „Ин и Ян. Черна версия“ и „Ераст Фандорин“. Александринският театър показа една от тях - „1881“, за това как автократична Русия щеше да се превърне в прекрасна демократична държава, но се провали и сега я очаква революция. През есента на 2022 г. бдителната общественост забеляза, че името на автора е изчезнало от програмите на всички тези представления. Авторът вече знаеше за тази политика - неотдавна преди това получи притеснено обаждане от артистичния директор на РАМТ. Отначало Акунин се засмя на идеята за анонимни плакати: думите, казват те, са популярни. Но осъзнавайки отговорността, той се съгласи с предложението: За него е било по-важно произведенията му да достигнат до публиката - дори и да станат анонимни. Той е следвал същата логика и в книгоиздаването: и след 2022 г. е издавал книгите си в Русия.

Но през декември на върха е взето решение Акунин-Чхартишвили да бъде обявен за „враг на народа“ – и тогава започва парадът от анулирания. Първо издателство АСТ отказва да публикува Акунин, а след него и пазарите свалят книгите му от рафтовете. И почти веднага театрите свалят афишите си: РАМТ трябва да свали и трите представления, Александрински премахва „1881“, а Московският провинциален театър премахва „Приключенията на Ераст Фандорин“.

Но представлението не свърши дотук. През януари петербургският театър LDM пренаписа мюзикъла „Диамантената колесница“ без предупреждение, като с едно махване на китката замени Фандорин с Марко Поло, а Япония - с по-приятелския Китай. А Александринският театър, не искайки да се примири със свалянето на пиесата, състави официален документ, в който се посочва, че текстът на пиесата се състои от „компилация от исторически материали и диалози, създадени въз основа на архивни документи“ и следователно авторството ѝ принадлежи на „творческия екип на театралната постановка и режисьора на пиесата“, а не на Акунин. Желязната завеса падна и прозвучаха бурни и продължителни аплодисменти.

През 2022 г., очевидно осъзнавайки, че книгоиздаването, театрите и киното в Русия ще завършат точно така, Чхартишвили създава собствена услуга BAbook, която публикува книги и статии, а също така е виртуална книжарница, платформа за всякакви дискусии и много други. На уебсайта на проекта, наред с други неща, се появи рафт с книги от Дмитрий Биков*, чиито стихотворения Чхартишвили обича. Веднъж той цитира откъс от едно от стихотворенията, казвайки, че то е обобщение на това, за което са написани всички книги, всички пиеси, всички сценарии, всички проекти на Акунин-Чхартишвили. Според мен това е и много ясна диагноза на всичко, което се случва с произведенията на Акунин в Русия сега. Стихотворението е следното:

Няма нужда да мислиш в светли времена,

че човекът е като чаша вино,

опияняващо и сладко, като рубин на светлината...

Няма нужда да мислиш в тъмни времена,

че човек изглежда като лайно,

че светът се състои от страхливци и хунвейбини...

*   *   *

На съдебния процес, проведен на 14. юли, обвинението на Акунин до голяма степен се основаваше не само на видеото с шегата, но и на цитата в първата част за „еволюционизма“ и „революционизма“. Този цитат е много показателен за него. За да направи от последователен „твърд еволюционист“ апологет на революцията, режимът трябваше да се постарае много – и се постара.

Интересно е как избраният псевдоним проработи и тук: не „Борис Акунин“, а „Б. Акунин“, както Чхартишвили подписа първите си художествени книги. По това време нямаше нищо общо между еволюциониста Акунин и анархистичния революционер Бакунин - освен може би идеята за регионална независимост, която у Бакунин, в малко по-различна форма, все пак се появява. Сега касичката от прилики се попълни: и двамата са революционери.

„Акунин“ на японски е, разбира се, злодей. Но той не е злодей в смисъла, който сме свикнали да влагаме в тази дума. Той е силен човек, който има свои собствени правила и сам си ги определя. Те не съвпадат с предписанията на закона, но Акунин няма да пожали живота си, за да защити принципите си.

Законът може да бъде потъпкан, обезсилен, нарушен - Акунин, превръщайки се във враг и злодей заради такъв закон, не обезсилва и не нарушава собствените си правила. И в този смисъл Чхартишвили ми се струва достоен носител на псевдонима си, който толкова хитроумно е избрал преди двадесет и осем години.