Всички ние живеем от миналото и загиваме за миналото. Гьоте

Марин ГЕОРГИЕВ

1. Първо ми говорѝ за него, а после ни запозна Таньо Клисуров. Неделчо Ганев бе едно от местните му, старозагорски открития. Таньо бе достатъчен гарант да приема Неделчо безрезервно, старото ни изпитано приятелство правеше автоматично приятел и новопознатия. Вторачен поглед под дебели вежди, очите леко смижурени като при късогледство,

слабо длъгнесто лице, непокорен перчем. Таньо възторжено хвалеше стиховете му, нетипични, дишащи свободно без рими, а понякога и без ритъм, с необичайни хрумвания, противопоказни на овладения класически стих и строгата му композиция, на които препоръчалият ги остана верен до края. Природата за Неделчо бе зелена фабрика, работеща без почивен ден, водата, векове утаявана, бе мълчана; образният му свят бе езически, обреден, суеверен, в него търсеше значения, които понякога и не съдържаше, затова и навременѝ се опираше на езотеричното, но всичко вкупом, го правеше още по-привлекателен и загадъчен. Само едно основание можеше да се намери, за да бъдат публикувани такива стихове – народен, народностно, съхраняване на традицията, макар че Неделчовата бе доволно необичайна и поради това се възприемаше за модерна. Още при първото прочитане, а и много след послешните, винаги съм си мислил едно и също: поезията му е искрата на първичното, когато се докосва до културата; така, когато точиш нож на точило, от камъка изхвърчат искри.

Искрите са неговата поезия от срещата на две твърдини. Модерността му, за мен самоука, идеше и от сблъсъка на поверията и суеверията с научните открития, той търсеше съответствия между тях, които колкото ги имаше, толкова и ги нямаше. Но така се разширяваше представата за земния свят уголемен до вселена – безмерно пространство за приложение на поетическите фантазии, догадки и прозрения. В основата си българският модернизъм преди всичко се дължи на неумението да изпълниш закона.

Възторжен наивник, често се изхвърляше – сиреч пресилваше оценката за онова, което харесваше, но тъкмо естествеността му, странностите му понякога, всеотдайното му приятелство и устремът му към поезията го правеха близък събрат и от Неделчо, прекръстихме го на Деката; шегувахме се ,,Дека е Деката?”

Макар да бях страничен във вестник ,,Пулс”, неприближен до ръководството, макар да бях в отдел ,,Публицистика” все пак, с помощта и на Владимир Попов, успяхме да пробутаме на два пъти негови стихотворения да видят бял свят. Предназначен за младите, с главен редактор Георги Свежин, вестникът бе консервативен във вкуса и мисленето, подозрителен към нестандартното и новаторското.

2.

Бях предпоследният ерген (последният бе Борис Христов) на така наречената Търновска школа, изпуснал всички влакове и когато ме стегнеше шапката, особено по празниците, хващах влака и отпрашвах при Таньо, в Стара Загора. Но сега вече имах и нов домакин – Неделчо Ганев, който ми предоставяше редакцията на вестника си, многотиражка към която не проявих интерес дори как изглежда, но спях на дивана ѝ и не се налагаше да плащам за хотел. Имаме много перипетии, включително и един мой опит да се сближа със семейството на мома старозагорка за евентуална женитба – чест повод Деката да ми го припомня, защото бе с мен на вечерята в дома ѝ.

Таньо и Неделчо бяха много близки, благодарността на открития към откривателя бе още свежа и непокътната и такава остана над две десетилетия. Мисля че си сритаха конете след втората половина на 90-те. Но това е чест сюжет с еднакъв завършек между благодетел и облагодетелстван; нима не стана същото и между мен и Иван Цанев. Дали това е естествения път на развитието с неизменно последващото го еманципиране, но идва момент когато ученикът вярва, че е надраснал наученото, а следователно и учителя и самият започва да учи другите. Говорех ли с Таньо по телефона всеки път го питах и за Деката; с ,,остави…” той сякаш махваше с ръка, винаги бе деликатен, но като го попритиснах, горчиво сподели, че понякога, като се срещнат, Деката дори не го поздравява, а веднъж изплю най-бодливото камъче: поканил ги с Мария гратис, поради бедността им в почивната станция на завод ,,Арсенал” в Несебър и ги накарал да обират фасовете из двора. В същото време заварили и другия поканен – Иван Динков, който се ширил господарски; Динков, поредният кумир на Деката, към когото той се държал коленопреклонно, още повече засилило обидата от пренебрежението му към Таньо. Като знам как той му отвори пътя, разбира се че се възмутих, но и същевременно се ядосах и на Таньо, че е приел такава унизителна роля. Обадих се на Неделчо и го скастрих за това му поведение: знаеш го Таньо, нерешителен е, кротък, незлоблив, но той те откри и извади от анонимността; Неделчо замаскира недоволството си от липсата на характер при Таньо с образното ,,той вече няма сили дори да диша” – демек е творчески и личностно изчерпан.

Болеше ме, че единият ми приятел така мисли за другия!

И двамата ми бяха скъпи.

Дори в годините на най-големите раздори поради политическите ни различия, те бяха другари бесепари, а аз не, публикувах тяхна обща снимка с Иван Мирчев и текстовете им за него в синия, а за червените и тъмносиния ,,Литературен форум”.

А и можех ли инак: в размирните 1990 – 1991 г., когато тогавашният председател на писателския съюз Кольо Георгиев ни съобщи, че съюзът вече няма средства да издържа изданията си и ни посъветва да правим фирми – това пък какво е? – след първоначалното стъписване, после – уплах, по-после – страх от какво ще живеем и какво ще стане с нас и с вестника, някак от само себе си избликна писателската солидарност: 56 души писатели доброволно дариха парични суми за своя вестник, сред тях има само един от провинцията – Неделчо Ганев:

3.

Неделчо имаше една особеност: да се сближава с големите имена в поезията; допускам че причината е късното им прочитане, защото той бе новак в литературните среди, нямаше системно литературно образование и много от най-големите според него, откриваше сам или ако се говореше и пишеше за тях, т.е. – след дъжд качулка. Всеотдайна и честна натура, а и наивна, склонен към преклонение, за мен то всъщност бе към чудото на поезията и затова на своите избраници той даваше всичко. С времето те се меняха: Константин Павлов (много добре е описал една от срещите им съратникът на Деката - Георги Янев), после Иван Динков, мисля че се бе сближил доста и с Левчев. Допускам, че чрез тях е искал да разгадае и тайните на поетическото изкуство. А като знаем, че няма поет, който да е против възхитата на другите от творчеството му, такова сприятеляване не може да не стане. Поетът и поклонникът му са неразривно свързани, както господаря и слугата, учителя и ученика.

За известно време образец на Деката бях и аз. Не, не е нескромно, доказва го писмото му, което съм запазил. Макар и да не вярвах, че е така и да ми бе неудобно да съм поставян на пиедестал, ето – запазил съм го, а защо ще съм го запазил, ако не за да поощря своята суетност и потребност от признание, въпреки пресилените и бомбастични за мен тогава, а и сега, епитети. А тъкмо тогава (1975 – 1980 г.) имах нужда много повече от подкрепа и признание, отколкото сега, когато почти не ме интересуват; видях през десетилетията колко слави се сринаха и потънаха в небитието, особено след като носителите им отиват в него преди тях; забравата тежи над творчеството повече и от надгробна плоча и не може никой да я наддигне и да събуди интерес към написаното, освен тук-там някой заблуден ценител на поезията или поет, който, за да изгради себе си, търси да узнае какво са правили преди него. Преди лесно се разгадава, но кой би могъл да надникне в След; какво ще се случи със създаденото, когато създателят го няма; ще отрони ли скръндзливата вечност и неговото име, или поне редче от стиховете му. В това е мъката на всички творци във всички времена!

Високата оценка, която Деката ми даваше нямаше как да не е свързана с доброто ми отношение към него, превърнало се в приятелство, а и с все още малкия кръг поети, чието творчество той познаваше – т. е. и с неговото малознание – потвърждават го по-късните му новоизникнали кумири. Публикувам факсимиле от писмото му ръкописно, тъй като дава и интересни сведения за психографията, и дори физиологията на автора му – другата причина, поради която го запазих:

 Здравей бачо Марине!

Поздравявам те! Сега и утре и по сто пъти на всеки ден!

Впечатлението ми от ,,Памет” е потресаващо. Извинявай за израза, но на места повръщах от твоята козина и пръст. В теб има нещо демонично, нещо от Достоевски, драматично, напрегнато, което действа направо на психиката. Повярвай – пих валериан. И сега като ти пиша отново ми мирише на валериан. Страхувам се втори път да я прочета. Разстройва ме.

Ужас!!! Аз тези неща ти ги пиша не да те хваля, а да отидеш на лекар и да се прегледаш. Нормален човек не може да пише така. Иди и се прегледай и ми изпрати бацила на болестта си.

ГОСПОДИ! Където и да си! И да те има, и да те няма, дай дни на моя приятел Марин Георгиев да напише още няколко книги. Запази му хормоните за поезията! Запази го сега и след следващия трус!!!

Бъди жив и здрав и плодовит като бик.

В такива минути лъвовете реват!!!?

                                                                        Неделчо Ганев

До следващия трус нека бъде ,,Венец”.

 Той, както казват на село, беше склонен да се изсилва – сиреч – да преувеличава. Колкото до израза ,,до следващия трус”, това е заглавие на едно от стихотворенията в стихосбирката ми ,,Памет” (1979), а споменаването на ,,Венец” е следствие на споделеното ми с него намерение за бъдеща книга, посветена на националните ни герои, мой пантеон, в който бях нахвърлял стихове за Стефан Стамболов, тогава почти забранен за споменаване. Замисълът ми бе следствие на засиления рускосъветски натиск върху българското самосъзнание, на слуховете за опита да станем 16-а република (една нощ това бе основната тема на вицепрезидента на НРБ Георги Джагаров, която описах в ,,Записки на слугата – 1992 г.), задължителната съветска телевизия в петък и бавното ни, но настъпателно русифициране. Всеки натиск предизвиква равностойно противодействие. Много от тези идеи след време изразих в цикъла ,,Пряпорци” от стихосбирката си ,,Показалец” (1986 г.)

4.

За мен много по-силно от похвалите на Деката бе преживяването ми, когато той ме покани през февруари 1979 г., да изкараме седмица в почивна станция ,,Антон Иванов” в Родопите. Всеки ден правихме маршрути, бе към края на февруари, затоплящата се вече земя прояждаше снега на големи чернеещи туфи, в които едва-едва се показваше копривка; отчопляхме я със студени от смръзналата земя пръсти, за да прибавим и част от стъбълцето, а после, смятахме го за здравословно, я нарязвахме ситно-ситно и заливахме с кисело мляко, което купувахме от Брацигово или Пещера, до там слизахме и се връщахме пеш, а веднъж пресякохме ветровития сняг чак до Батак; редовно обикаляхме селищните им пазари, едва разсъбудени, защото още нямаше пролетно-лятното изобилие от плодове и зеленчуци; по онова време бях редовен турист на Витоша, трениран, винаги гол до кръста, зачервен от студа, не знаех какво е студ. От тогава ми е подарък от Деката голям нож с цветни чирени, който пазя и до днес; той имаше слабост към такива сечива, а в ония години те бяха не само рядкост, но и струваха скъпо.

Помня и едно кратко посещение в апартамента му в Стара Загора и специалния кът в хола му с гири и самодейно конструирани щанги, а веднъж ме заведе и в Изворово, преспахме в родната му къща, която ми се стори някак запусната; майка му, облечена в черно, с черна забрадка; природата и климата на Средногорието толкова ми харесаха, че му заявих: ако някога се замогна ще те търся за съдействие, за да си купя къща в твоето село. Макар да виждах, че на битово равнище то е доста изостанало от моето Биволаре.

5.

Не знам по-доброжелателен човек от него и по-помагащ, по-щедър. Когато сключих брак – 19.09.1979 г., вдигнал се от Стара Загора и той да е сред най-близките ми тогавашни приятели, все софиянци вече, повечето от които не познаваше. Вижда се на снимката горе вдясно, но още по се вижда как сдържано, по мъжки, както той би казал, ми се радва...

В края на краищата, всеки мъж се превръща в куклата от детството на жена си, която тя, вече пораснала, кити по свой вкус, но вече на живо; така бях моделиран, култивиран, превъзпитан и най-вече донякъде и дресиран.

Пръв го забеляза царският офицер и майстор на фронтови разкази Йордан Вълчев, разкарван из комунистическите затвори не за каквито ѝ да е действителни прегрешения към властта, а заради волнодумството си; свидетел съм, как разпален, не можеше да го контролира, защото вземаше превес писателят, артистът в него. Бях от редовните посетители на писателското кафене преди женитбата си, не се отказах от този навик и след нея, но месец-два след така мечтаната промяна в живота ми, той ми рече един ден: – Като те гледам как си облечен сега, разбирам че си случил в брака. (От което се досетих как съм изглеждал преди.)

Човек се стреми от малкото селище да иде в по-голямото, от селото – в града, от по-ниската към по-високата култура, от местното към европейското и световното и парадоксът е, че те ценят това, което носиш от времето какъвто си бил, а не като какъвто вече си станал. Последното, придобитата култура, може само да помогне как по-добре да изразиш предишния, първозданен оригинал, защото тъкмо той е интересният поради различността си.

Образец на културният стандарт към който се стремях бе жена ми: фина, изискана и крехка като кристален съд.

Противоположностите, казват, се привличат.

Дали аз съм я привличал, не знам; от което ми е разказвала разбирам че не, но тя не само силно ме привлече, но и доброволно ѝ се доверявах и подчинявах, в което не знаех и ми липсваше; тя бе, и е, единственият човек
който може да ме озапти; само тя и до днес е Авторитетът за мен.

Неделчо трябва да е разбрал интуитивно поне тази промяна, за да напише какво е общото и различното вече между двама ни:

Писмото му е от 1990 – годината, в която от началото на април бях назначен за зам.-главен редактор от новия главен редактор Марко Ганчев.

То показва и началото на раздалечаването ни. Цяло десетилетие ни делеше от времето, когато той смяташе за израз на висше благоволение да ми донесе на мен, новодомеца в центъра на столицата, десетлитрова (а може би и двайсетлитрова) туба с чирпанско червено вино, толкова гъсто и червено, че капнеше ли върху каквото и да е – аргасваше го. Не знам дали го пиеше толкова, колкото го ценеше, струва ми се че бе податлив на легендата и фолклора, в които чирпанското вино е израз на мъжественост и сила, то бе вкусима метафора на мита за буйния и лют чирпански характер. Приемах подаръка, но не му бях поклонник, даже изпитвах и неудобство от миналото си на бохем, защото навлизах в нов живот, с нови хора, за които ценностите бяха други. Но можех ли да го обидя?!

Той не искаше. Той даваше.

6.

Тълкуванията му за мен бяха не само необичайни, но и причудливи, като например това, че съм най-умният от поколението си, защото имам голяма глава (жена ми пък смяташе същото за непропорционално съотношение спрямо тялото ми, което е и реалното.) Това за главата и умността ми го казваше често при разговорите ни по мобилния; или пък: ти си като Путин, – където и да те оставят ще се оправиш… Вероятно не ги е издържал, защото отронваше по някоя от тайните си: че Румен Леонидов му го стоварили пиян-залян и му казали да се грижи за него пет-шест месеца; че ходил с, или че е пренасяно оръжие с подводница до Украйна; не знам нищо за най-тежкия период на поета Константин Павлов: времето след инсулта му. Знам само от най-безкористния му поклонник – поета Неделчо Ганев, че му е препоръчал и съдействал за закупуване на жилище в Несебър, че всяко лято, докато е могъл, Константин Павлов е бил там. Казваше ми, че продължавал да пие любимата си водка.

Деката бе всеотдаен, предан до гроб приятел, безхитростен, по детски любопитен наивник. Той управляваше многоетажния хотел на завод ,,Арсенал”, поради това, че съпругата му е сестра на собственика на завода. За Павлов съм запомнил този разказа на Деката: когато го питал какво му е мнението за Левчев, той, понеже не можел да говори, отрицателното си становище изразявал така: вдигал ръка към тавана и ,,стрелял”; когато го попитал за Борис Христов – Коста стрелял непрекъснато /в знак на неодобрение – б.р./… Чел съм, че с К. Павлов дори били роднини по граовска линия, другото общо бе че работеха заедно в киното, възможно е да са се засекли интересите им и кръвната връзка да е отстъпила пред тях. Веднъж, пак за Борис Христов, Деката ми каза: той ти смъкна жълтата фланелка…

Подхвърлях му, че трябва да напише своите спомени за срещата си с поетите и тайните, които е научил. Казваше, че има време.

Но времето, което е нужно за писане, се кове в самото време, отнема се от него и от времето за собствения ни живот.

След смъртта му разбирам, че – уви! – не е оставил такива спомени.

За мен това е загуба!

7.

Последните ни срещи бяха две.

Първата: на път за Добрич се уговорихме да нощуваме в неговия хотел. Шофираше Васил Лазаров, бивш майор от БНА, а сега собственик на магазин, изкушен от литературата. Бе октомври, лятото почти си бе вдигнало гълъбите, из хотела се мотаеха два-трима украинци, напълно идентични със съветския тип човек, дори и след 2005 година; а и обстановката в хотела им бе съответна; дежурният служител – като тях по анцуг, ни показа стаите: захабена талашитена мебелировка, запуснати коридори, стените на стаите – с опушен цвят, скърцащи, а и изтърбушени от прекалена употреба легла – социализмът още лежеше непокътнат в тях. Отгоре на всичко и Деката го нямаше. Лазаров отсече: – Не. Няма да спим тук. И се обади на свой колега някога офицер, сега собственик на къща за гости в Свети Влас. Разстоянието не бе голямо и макар и късно през нощта – настанихме се. Съвсем друг свят – тихо, чисто, модерна обстановка.

И все пак се видяхме – при втората среща. Този път пътувахме с Игов; понечих да се обадя на Деката. Оказа се, че и той пътува, и то по същата магистрала Тракия. Ето шанс да го видя най-после. Деляха ни десетилетия. Доста пъти си звъняхме един на друг, доуговаряхме кой в коя точка на пътя се намира, къде да се засечем. Най-после сколасахме. Той слезе от някакъв бял пикап, а шофьорът му остана в кабината. С Игов слязохме от моето Пежо 205. Първото, което ме порази бе сбръчканото му и преждевременно състарено лице; никога не бях предполагал, че то може да има толкова много бръчки и от тях изглеждаше някак измъчено; жестикулацията му и говорът му си бяха същите, но някак по-забавени; изрази с поклон почитанието си към Игов, но някак взаимно обезсърчени, десетилетията между нас си бяха казали думата, не разговаряхме дълго, почти нямаше какво да си кажем – всеки бе в ролята си: той – в нова за мен, делова, а и струва ми се доста тежка (вероятно имаше отговорности, трудно поносими за един поет), ние – свободни да наподобяваме предишния си живот на литератори, но вече в среда, в която той нямаше предишното значение, а и същевременно – обеднели повече от десеторно спрямо литератораторите от соцепохата, които бяхме; оставаше ни да се тешим, че можем да препускаме на воля по все по-натоварените с движение пътища на родината.

Както върви – по тях все по-малко ще пътувам, възрастта ме принуждава да си налягам парцалите, както казваха на село. И ако имам сигурен път за някъде, то е да повторя пътуването на Деката – той замина та не се видя, а и не се видя къде. Там ще ида и без да се търсим – ни по мобилния, ни телепатично. Трасето е винаги отворено!

Дали ще се срещнем?

А и дали въобще там хората се срещат?..

Или – телата им остават като главня в пръстта, която никога няма да стане дърво, но с едничкото упование, че поне душите в някакво друго измерение ще се разлистят, за чудо и на най-неверующите.

24. февруари – 12. март 2026