Или Изумителното околосветско пътешествие на Радостин фон Мюнхаузен

ШЕСТОДНЕВ

МЗ предупреждава, че четенето на текстове като долния може да доведе до пристрастяване. В публикувания откъс има продуктово позициониране

Част I.   Густо, майна! Радостта се мери в литри

Мамка му! Извинете злословието ми,

но не забравяйте, че по онова време аз бях попаднал в мрежата на обаянието и мрачния чар на Стоич-гол. Поради тази причина, за да се потопя в атмосферата, родила този Феномен, аз се качих на влака за Пловдив. Разбира се, във вагона, а и след като слязох на пловдивската гара, не спрях да псувам и да ритам с левия си крак седалките или пък захвърлени от невъзпитани пътници празни кутии от сокове или пвц-бутилки от минерална вода. Спирачките на влака изскърцаха и той рязко спря. Скочих на перона с бодра попържня а ла Камата-Мамата. Огледах се с блеснал поглед, за да преценя ефекта от поведението си. Вместо възхита от мъжкарското ми държане, хората се подсмихваха накриво, други кой знае защо плюеха в пазвите си и за всеки случай ме заобикаляха отдалеч. Странно, не така си представях родното място и съгражданите на Камата…

Излязох от прохладната като механа сграда на гарата и поех накъдето ми видят очите. Скоро нозете ме отведоха на място, напомнящо досущ декор от филм за златните години на Дивия Запад: сепнах се от цвилене на коне, подрънкване на каруци и резки подвиквания, гарнирани със сочни, нечувани от мен досега попържни! Юнашки изстреляните нецензурни думи ме устрелиха точно в сърцето: аз разтворих широко очи и се свлякох в прахоляка в почти религиозен екстаз. Моето поклонническо пътуване бе приключило, аз бях стигнал до своята Мека, бях открил родното лоно на моя месия, на моя внезапен кумир! Ето къде бе засукал първо мляко, ето къде бе научил първите си псувни новият пророк на религията на кръглата кожена топка – Христо-С-тоичков… Изправих се полека, изтрих с юмрук издайническата влага под очите си, с премерен шут на левачката нацелих в подопашната област рижавото псе, което ми се петлаеше в краката и влязох в бара…

Камшик-бар.

Пиацата, където чакаха да им се отвори кирийка двайсетина каруцари и поне още толкова хамали с индиански профил и солиден затворнически стаж. Постройката на бара не беше по-различна от бидонвила, а вътре не можеше да се диша от тютюнев дим, смрад на мръсни крака, пиянска пръдня и бълвоч. Изскочих навън и докато си поема дъх, бях заобиколен от няколко типа с мрачен и страховит вид, сякаш излезли от спагети-уестърн на Серджо Леоне.

И се започна:

мастика

домашен мавруд от Асеновград

мента

облак

циганка

технически спирт, източен от устройствата против обледяване стъклата на изтребителите от близката авиобаза

каменица

джанковица от Цигов чарк

конячен 70-градусов концентрат, изнесен по втория начин от Винпрома

карловски мискет с дъх на занемарена бъчва

анасонлийка от Сопотския монастир

12-годишно уиски /от избата на цар Киро, която съществува отпреди 4 лета/

денатуриран спирт, пречистен със специален филтър от зеолит и попивателна хартия

бенедиктин от запасите на кюрето от Белозем

Ха наздраве, майна!

И защо се изля този порой от спиртосъдържащи напитки, които се смесиха по взривоопасен начин в ретортата на клетия ми стомах?

За да бъда спечелен като клиент от този взвод каруцари, които очакваха, че съм дошъл с желание покъщнината ми да бъде пренесена от точка А до точка Б! Това е отговорът. Но аз нямах и грам покъщнина, аз бях една същинска птичка Божия…

За да не ги разочаровам, все пак наех един от талигаджиите. Оня, който псуваше най-цветисто, използвайки неподозираното словесно богатство на тропите в българския език. Поставен при подходящи условия, той би сътворил класически литературни шедьоври, по-добри и по-продаваеми от натъпканите с мръсен реализъм романи на Чарлс Буковски, Хенри Милър и Мрусков, взети заедно. Имаше някаква специфична поетика; някаква гениална недоизказаност и дори музикални акорди отекваха в словесните творения на този син на Родопа, този очевиден потомък на славния Орфей… А всяка строфа от неговия насечен, потенциално детероден хекзаметър завършваше с ефирната метафора, деликатна, съвършена и излята като скулптура на Фидий: „Птичка му лелина!“

Тъй. Аз се изкатерих в предната част на масивната му, боядисана в сигнално-жълто каруца и се разположих на капрата до бай Фери. Фери от Ферарио! О, да - „капра“ е прекалено префърцунена думичка за чепатата нерендосана дъска с преметната върху нея черга, колосана от размазани кокоши курешки. Но това са подробности, които аз подсъзнателно пускам след себе си - като онези трохи на Хензел - с помощта на които един бъдещ писател, решил да направи по-изящен и съвършен римейк на моето пътешествие, би се справил със своята свръхзадача. Защото това, което държите в ръцете си, не е по-различно от едни непретенциозни пътни бележки – писани в редките мигове на трезвение – с единствената цел да не изпаднат във водите на Лета безценните откровения, дадени ни по снизхождение от Провидението… Да, детайлът! Детайлът е онази мистична забравена съставка, която превръща записания текст в истинско произведение на изкуството…

Ха наздраве!

&   &   &

Фери изплющя с камшика над копринената задница на 4-годишната кобилка Евридика и нашият опознавателен тур започна.

„Майна, Филибето е най-древнио град у Европа, птичка му лелина!“

В това време концентрацията на алкохола в кръвта ми стигна до 4,2 промила, вследствие на което малките и незначителни поотделно молекули на алкохола се прегрупираха, обединиха се и започнаха да скандират: „Мно-го сме! Сил-ни сме!“ После вкупом блокираха двата ми основни невромедиатора, репресивният контрол рухна и аз се почувствах свободен, смел, силен, безтегловен и безотговорен. Живописните гледки и сокаци се завъртяха като в детски калейдоскоп, докато в ушите ми отекваха заклинателните словесни клейма, произнасяни от устата на моя гид бай Фери и адресирани към сейфовете на подсъзнанието ми:

Старият град – пази се от пловдивските кокони!

Капана – нещо за душата, нещо за благоутробието!

Турският хамам – хигиената не е лошо нещо, ама да си пазиш гърба!

Бумбарът – най-великото мезе на планетата!

Гюро Михайлов – юнак докрай, за роден край!

Столипиново – най-евтиното пиенье и клецанье на Балканите!

Сашо Сладура – комунизма е гнусна работа, мий си ръцете по три пъти с антибактериален сапун, ако та здрависа камунис!

Арменската черква – арменките са арни, ама с мъжете им - едно наум!

Бай Захари – лошо нещо бил московлукът!

Тепетата – запа…

Тпрууу!

Ъйс, Евридико!

Бунарджика! – обяви с апломб бай Фери, а аз скочих пъргаво от капрата.

На върха на хълма се извисяваше монументална човешка фигура. Вероятно това бе статуята на Херкулес, за която днес в Камшикбар ми разказа единият от каруцарите – апропо, хабилитиран доцент от местния университет, но поради инфлацията и прочие, принуден да търси странични доходи.

Изтърчах на бегом по стъпалата до върха.

И… о, небеса!

Никакъв Херкулес!

Това беше Той!

Само че със симпатично кепе на главата.

Обут в отмъстителнотежки ботуши, с които да размазва пръстите на неадекватните съдии.

И с автомат в десницата – за да прострелва неблагонадеждните запалянковци по трибуните, дръзнали да дюдюкат по негов адрес след пропуск пред противниковата врата…

Издигнах треперещите си ръце и паднах на колене.

После, кой знае защо, се прекръстих…

Слава, вечна слава на Христо-С-тоичков!!!

Нека бъдат триж благословени сърцата, умовете и ръцете на признателните майнички, въздигнали този незабравим монумент на новия пророк на Футбола, за да благославя от този свят хълм новата балканска Бразилия!

Ха наздраве!

 КЪДЕ и КАК

  да се сдобиете с

  Новите приключения на Мюнхаузен?

 "ЕРГО" книжарници

  БЪЛГАРСКИ КНИЖИЦИ

   книжарници "ХЕЛИКОН"

                                                                                                                                         OZONE

   STORE