Поглед към стихосбирките на Катя Белчева

Румен ДЕНЕВ

Поезията на Катя Белчева притежава изящество и аристократизъм,  без превзетост, а по вроденост. Нейните стихотворенияса не само слово, но са и жест. Стихотворенията й имат своя походка, която трудно се подражава.

Както във всеки човек погледът,  гласът и  походката са неподражаеми, така и в поезията всеки поет гледа, звучи и се движи по своему.

Някои от стихотворенията на Катя Белчева са съвсем кратки. Като това:

От къщата на баба
            остана само
            ключ.

Образът на ключа има особено място в книгите „Стъпала в пясъка” и „Светлината идва на пръсти”. Ключ от вече несъществуваща къща е една силна и широка метафора за значението на поетичните образи в човешкия живот. Какво отключват думите? Те са ключове за спомени от близки и далечни дни. Те отключват страхове, запечатани в тялото и душата. Отварят просторите за гледки с ярки цветове, за ухания и за докосвания.

Но, ако продължим с тези асоциации, то образът на врата, в чиято ключалка има ключ, се превръща в символ на поезията въобще. Ключът е в ключалката и само от читателя зависи да отвори вратата, зад която е разказът за невидимия живот на поета.

Стихотворенията на Катя Белчева са подобни на част от разговор между нея и някой, на когото не чуваме гласа и думите. Но можем да се досетим, че поетесата му споделя (или й споделя) своя свят. Читателят е страничен слушател, той не е събеседникът. Читателят е не само слушател, но и зрител на едни много пестеливо нарисувани предметни картини, които приличат на оцветени графични скици. Поетесата нахвърля щрихи на предмети, върху тях полага цветни ярки петна и чрез тия неразточителни средства създава своята емоционална гама.

Като имаме предвид, че през последните двайсетина години общественият език стана доста кощунствен  и ругателски, то  за стихотворенията на Катя Белчева можем да говорим като за оазиси на езиковата добронамереност и почтеност. Правя тази забележка, защото с българския език, в това число и с поетическия, се случи следната история. След 1990-та година, когато пред езика бяха премахнати (и за зло, и за добро) нормативно-цензорските ограничения, стана така, че да се говорят, както казват децата, „мръсни” думи, стана стил. Вестниците въведоха фамилиарното и улично говорене, после някои поети изкараха клозетните надписи в творбите си. Ясно беше, че тези агресивни провокации са с единствената цел да привлекат слуха на читателите към дадено издание или към определен автор, който се стреми към известност. Така разбираната демократизация на езика си имаше дълбоки исторически причини, но резултатите са доста тъжни.

Така че, поезията на Катя Белчева е извън тази масово застъпена язвителност, презрителност и надменност на междуличностното и поетичното (понякога) говорене и писане. Това не е маловажен факт. Ушите ни хванаха мазоли от караници и понякога не можем да оценим творби, които имат достойнството да бъдат силни със своето спокойствие и умни със своята бистра гледна точка. А това че Катя Белчева пише интимна лирика без чак толкова акцентуване върху еротичното, още повече ни дава чувството за защитена територия. Защитена територия от вълните на болезнена отмъстителност в произношението и изричането на думите. Думите, които отключват вратите и на доброто, и на злото.