Словото е четено на премиерата на нейната посмъртна стихосбирка „Островът на оцелелите“ в Казанлък 

Румен ДЕНЕВ

Имах щастието да познавам тази благородна жена и в моята памет споменът за нея е светъл и този светъл спомен ме огрява с топлина винаги, когато образът ѝ се представи пред вътрешния ми поглед. Абсолютно съм сигурен, че това важи за всички присъстващи тук, които, разбира се, са били избрани от Сунна да бъдат допуснати на близка дистанция до нея. Защото тя винаги беше в готовност за самозащита от кощунството на един изпаднал в морално пораженчество свят.

За поета Сунна Моллова стихотворенията нямаха самоцелност, а бяха отговори срещу враждебността на една хорска околна среда, замърсена от неразумност и безсъвестност. Поезията за нея беше начин и средство за самозащита. Знае се, че понякога, когато човек прекосява гора в тъмна безлунна нощ, той пее, за да надвие ужаса си. Той пее даже само с ла-ла-ла и звукът на гласът му го прави безстрашен. Така е с нас, поетите, така беше и със Сунна – пеем, за да победим кошмарите, които сънува обществото и в които блуждаем и ние без надежда за спасение.

Всеки от нас има своя биография, животът за всеки е драма, в която влизаме във второ действие. И животът ни тук, на земята е само второ действие. Първото действие е било преди раждането ни, а третото ще е на място, от където не можем да пратим до живите си приятели новите си стихотворения, за да им вдъхнем кураж.

Поезия на безстрашната самозащита – това е моето определение за творчеството на Сунна. Всъщност, ако разтълкувам заглавието на книгата, която тази вечер ни събра, то съм длъжен да кажа, че цял значи здрав. Оцелелите са ония, които всяка секунда стоически пазят нравственото си здраве, доколкото това е възможно в една заразна среда. Оцелелите не са светци, но са абсурдно вярващи във възможността за святост въпреки всичко. Тази тема е една от болезнените в творчеството на Сунна.

Сунна не може вече да ни прочете на глас стихотворение оттам, където е, както правеше някога. А може би нейният глас звучи в безкрайността, но ние сме още глухи за тия отвъдни думи. Надявам се обаче, че като прочета  аз едно нейно любимо за мен стихотворение, тя ще го чуе и ще се усмихне, както някога...

Умореното утро
в огледалото на кладенеца се оглежда,
тегли ме към Долната земя,
облак над мен ме тегли в Горната.

Ръка на рамо грубо ме подсеща,
че съм още тук, от думи тежки
имам товар непренесен.

За удари и рани има здраво място
и хората си чакат ред.
Безбожни помисли,
върнете ме назад
и лека като пух ме понесете,
да погледна за пореден път
как щастливите изглеждат...