За осмата стихосбирка на Виолета Христова, „Една ампула мрак“*

Румен ДЕНЕВ

За никой поет не е тайна, че да намериш мястото на определена дума сред другите думи е най-важното поетическо откривателство. Поетите са изобретатели, но не толкова на полезни вещи, колкото на ново звучене на определена дума отвъд разговорно-информационната ѝ употреба. И читателят чува думата като за първи път. Виолета Христова е национално име в българската поезия и автор на осем стихосбирки.

Както в предишните седем, и в тази най-нова под заглавие „Една ампула мрак”, тя е виртуоз в това майсторство да даде достойнство на думата, като ѝ намери единственото звънтящо място. Сякаш всяко нейно стихотворение е химическа формула, в която думата като атом има едно единствено съкровено място в поетическата молекула и, ако бъде разместена, стихотворението ще се разпадне и музиката ще спре. Да чуеш думите за пръв път, това ни дават поетите. Но както пише Виолета Христова:

          Умът се крие като прилеп в себе си,
          защото се бои от изумление.

Според нея, с което съм абсолютно съгласен, умът търси убежище в несъмненото. Но поезията е точно обратното, тя е рожба на постоянния сблъсък с изумителната действителност. Ако отнемете на поета неговото учудване от света, няма да имате поет, а едно от двете: или нравоучителен досадник или духовно заразен фанатик.

Виолета Христова е постоянно учудена от неразгадаемата тайна около себе си. Това е екзистенциалноточувство в нейната поезия. Тя никога не замръзва в състоянието, че всичко е ясно, че всичко е несъмнено. В стихотворението ѝ „Глад за имена” все пак има нещо, което е извън съмнение. Там има такъв стих:

          Но нищо по-добро от съвестта.

Впрочем това стихотворение показва и втората страна на нейната поезия, а и на всяка истинска поезия въобще, която бих нарекъл пророчески глас, колкото и това да е условно. Всеки поет, който не се движи по повърхността, ще ме разбере. Става дума за едно дълбинно влечение към тайната на предзнанието, опит да се четат знаците по небето и по земята, във водата и във въздуха. Такава е поезията и на Виолета Христова.

Бих добавил и още два характерни мотива за нейното творчество. Единият е тоталната загриженост за всичко наоколо, някакво свръхмайчинско чувство към реалността. А второто е тъгата от невъзможността за съпричастност при поетическите призиви. Ще цитирам следното:

          Но понеже стихът е от думи направен,
          не достига, където го пратиш.
          И се връща тъга като бумеранг
          чак от другия край на земята.

Текстът е четен при представянето на книгата в Казанлък, на 15 октомври.