Деян ЕНЕВ

Тролеят не е от най-новите, но и не е съвсем трошка. Даже парното работи. Само мъжът на кормилото май е новобранец. Ту засилва, ту внезапно спира. Както се казва, „сякаш вози картофи”. Но, слава Богу, часът е такъв, два след пладне, че тролеят не е пълен; хората повечето са насядали по седалките, които са прави, се държат здраво и пострадали няма.

На една от спирките се качи бабичка клошарка. Влачеше две големи найлонови торби, натъпкани с някакви боклуци. Седна на една празна седалка, впи кривите си като на граблива птица, сини-посинели замръзнали пръсти в дръжката пред нея и сякаш заспа. Беше облечена в мазна шуба с качулка, под качулката се показваше само триъгълното й лице. Изведнъж отвори очи, едното ѝ око беше с паднал клепач и млечнобяло, сигурно имаше перде. И започна да говори с неочаквано силен глас, който се чуваше от единия край на тролея до другия. А сигурно и навън се чуваше.

- Гора от мартеници. Стени от мартеници. Навред. За какво са ви тея мартеници. За здраве и берекет. Защо лъжете хората, че мартениците ще им донесат здраве и берекет.

Изгоря народът! Пропадна народът! Как ще го спасят мартениците!

Но Бог вижда!

Бабата не викаше, не крещеше. Редеше думите сякаш на себе си, но силният ѝ глас се чуваше от единия край на тролея до другия.

- Изгоря народът! Пропадна народът!

Тогава, когато халът на хората стане непоносим, тогава, когато виждаш все повече хора, доведени до ръба на оцеляването, тогава се появяват юродивите. Винаги е било така.

Хората ги мислят за луди, за превъртели, но тези хора винаги казват това, което е на устата на всички. И по това се познават, по това се различават от кукувците.

На една от спирките бабата сграбчи торбите и слезе. С тази качулка и с триъгълното си полусляпо лице тя по нещо приличаше на схимница, напуснала килията си и дошла в света, за да каже това, което трябва да се каже и да се чуе.

Но и думите ни вече ги няма.

Само тази гора от мартеници. Само тези стени от мартеници. Тези коридори от мартеници. Тези реки от мляко и кръв.