Без съзнанието за Вечност и за безсмъртието на душата човешката личност е крехка и чуплива

Петър МАРЧЕВ

На 25 април нежни души си спомнят за Петя. Петя Дубарова. Не я познавах лично. Макар че сигурно сме се разминавали по бургаските улици. Нещо повече, по онова време – в края на трагичната 1979 година – аз работех в Бирената фабрика. Същата фабрика, където учениците от Английската гимназия си караха есенните бригади. И където Петя бе наклеветена, че е извършила саботаж…

Петя отдавна се е превърнала в част от митологията на Бургас – със своята поезия, със своя романтичен и трагичен жест. Едва сега си давам сметка, че тя бе жертва. Жертва на комунизма, жертва на онова "социалистическо" общество, от което лумпените с промити мозъци прогониха с тояги и шмайзери, с насилие и кръв Бога. Прогониха съзнанието за Вечност, за безсмъртието на душата; осакатиха човешките личности, изтривайки понятието за отговорност за делата ни, за грях, за убийство и самоубийство... Милостиви Боже, смили се над своята рабиня Петя!

ВЕСТНИЦИ

Вестници, носите светли прогнози,

дъжд обещавате, мили лъжци,

ту поезийни, ту шепнете с този

строг ваш език на добри мъдреци.

Как като счупени шепа моливи

музи плачливи, безброй имена

млъкват, щом някога бледи и сиви

строго изопнете тъкан: Война!

Вестници, мили лъжци разнокожи,

криете много зад сълзи и смях

(само дано да откриваме можем

голата истина някъде в тях!).

МОРЕТО СЕ БОРИЧКА...

Морето се боричка като коте

със слънцето, попило във вълните.

Как искам с този ритъм доживотен

то все да ме посреща, с дъх наситен.

Как искам все да бъде като мене -

не кротко като пролет или есен,

а лятото от своите оксижени

да дава пулс на синята му песен.

Това море за мене е светиня -

развихрено, възторжено и младо

и всяка моя болка ще угасва

пред него, щом докрай я изповядам.