“Човек е толкова голям,
                    колкото са големи мечтите му...”

Цанко Денков бе роден през 60-те, по-точно в края на 60-те и ако трябва да бъдем конкретни – майка му го роди през особено важната за мнозина 1968 година. Модерните времена настъпваха победоносно и в нашата мила родна страна, но баща му беше върл традиционалист и вместо да го кръсти Цветозар или Цанислав, записа в акта за раждане името на дядо му. Едно към едно. И Цанко отрасна, рецитирайки “Аз съм българче”, пеейки “Когато бях овчарче” и целейки врабчета с прашката.

Но едно събитие промени живота му, както и живота на цялата махала. В кварталното кино даваха гедермански филм за добрите индианци Чингапук и Токай-ихто, в който мускулестият Гойко Митич здраво налагаше лошите бледолики. Излизайки от спарения киносалон, Цанко вече си имаше една мечта – да стане, като порасне, като Чингапук! Или поне като Токайто...
Времето мина, момчето порасна. По настояване на баща си завърши местния техникум по студена обработка на металите. После, понеже още бъдещето беше светло, по внушение на майка си се записа да учи нещо, за да не работи – както прозорливо съветваха тогава родителите децата си. Ние в градеца така и не разбрахме дали следваше инженерство някакво или пък икономическите науки; във всеки случай съм сигурен /тъй като сме малко нещо роднини/, че не беше филология, нито пък философия. После пък ни нагази демокрацията и в ония еуфорични времена Цанко Денков така и не завърши. Нито си намери някакво свястно препитание. Но родителите му все още работеха и, макар и трудно, му осигуряваха джобни пари. А с тях и възможността да продължи да мечтае. Иска ли питане за какво – за Дивия Запад, за прериите и Скалистите планини...
За няколко години нашето момче успя да убеди старите да продадат апартамента и да се върнат на село. Голямо висене падна пред американското посолство, докато се сдобие с туристическа виза; после купи еднопосочен билет до Ню Йорк и след едно междинно кацане в Милано прелетя над Статуята на свободата. Но проблемите му започнаха още от летището – имиграционните власти бяха същински цербери и за малко да го натоварят на първия обратен полет. Добре че в последния момент му хрумна единствено спасителната идея: да каже, че е циганин; че е преследван в родината си и затова иска политическо убежище!
Оставиха го в лагер за имигранти с уговорката до един месец да докаже твърденията си. С документи. В противен случай -безплатно возене в обратна посока!.. Позволиха му да позвъни до България и Цанко Денков приплака на татко си да направи нещо. Защото било въпрос на живот и смърт. /Нали така се казва в подобни случаи?/
Бай Денко, волю-неволю, се зае да помогне. Главният редактор на градския вестник имаше двама сина студенти, затова не се колеба дълго. Написа един хубав, епичен репортаж за протестите на местните роми срещу расовата дискриминация на българските власти. Сам си го хареса, звучеше героично; навярно щеше да легне на сърцето и на самия Мартин Лутър Кинг, ако беше жив. Илюстрира репортажа със снимка на Цанко като един от водачите на джипси-протеста. И извъртя нелегално въпросния брой на вестника със стара дата в тираж от трийсетина бройки.
Услугата струваше на бай Денко 500 евро. Без ДДС. Но какво са някакви си 1000 лева, когато става въпрос за доброто на детето?! По-важното е, че вестникът  стигна до Ню Йорк. След няколко дни тежките врати на лагера за имигранти се разтвориха, някак тържествено. И ето ти го Цанко Денков – с документи на gipsy в джоба – доведен брат на Принс, братовчед на Чингапук, сънародник на Майкъл Джексън.
Ех, мечти, мечти...

                                                           Петър МАРЧЕВ