Димитър  НЯГОЛОВ

         На Спасовден дядо Митьо пристигна рано в църквата. За първи път се умори по дървената стълба на камбанарията. През пет-шест стъпала спираше. Най-после с пухтене се изкачи на площадката с камбаните, облегна се на една от гредите и дълго оглежда селото и долината, докато дишането му се успокои. Повече от двайсет години биеше църковните камбани на Могилино в делнични и празнични дни. И по погребения. Досега не беше се уморявал.

Беше слаб, жилав старец над осемдесет години с почерняла и сгърчена кожа на лицето и живи, сини очи. Преди година съпругата му си замина от този свят и той остана сам в селото, което се топеше с всеки изминал ден. Искрите на огъня, огрявал селото от векове, отлитаха надалеч, пламъкът избледняваше и жарта се превръщаше в сива и студена пепел.

         Търговецът Янко пристигаше с микробус и предлагаше на хората хляб, храни и други стоки. Спираше в центъра и веднага изгладнели кучета, надживяли стопаните си, обсаждаха микробуса с кръвясали  очи и оголени зъби. Янко им подхвърляше хляб и салам, иначе щяха да го разкъсат. Преди години идваше всеки ден, после три пъти в седмицата, а отскоро микробусът пристигаше един път седмично и старите хора накисваха коравия хляб във вода, за да преглътнат с беззъбите си уста лепкавата каша.

         Могиленци напускаха белия свят самотни и отчаяни. След смъртта им децата и внуците идваха от града, заключваха къщите и овързваха портите с вериги. Безлюдните улици буренясваха. Дядо Митьо обикаляше призрачното село и навярно би полудял от тази самотност, ако не изкачваше всеки ден прогнилата стълба на камбанарията до площадката с двете камбани. Малката издаваше нежен звън: „дзън-дзън“, а голямата звучеше тържествено: „дан-дан“. Дядо Митьо извайваше с двете игрива мелодия: „дзън-дзън, дан...дзън-дзън, дан-дан...“ А при погребение удряше само голямата камбана и над Могилино се разнасяше протяжен звън: „дан-дан“, два пъти за жена, и „дан-дан-дан“, три пъти за мъж. За кого биеше камбаната? В селото тук-там се мяркаше жива душа. Дядо Митьо се чувстваше по-зле от корабокрушенец. Корабокрушенецът живее с надежда, че все някога край самотния остров, на който се е спасил, ще премине кораб и ще го отнесе към родния бряг. Къде да отиде дядо Митьо? Къде да избяга от убийствената самотност? Спасителният бряг е църквата. И докато го държат краката, ще изкачва скърцащата стълба и ще бие камбаните, за да чуват в долината, че Могилино е живо.

         Преди три години внукът Митко, който живее в Канада, дойде за няколко дни в Могилино и донесе за църквата апаратура с тонколони и флашка със записи на църковна музика.

         - Тук ми е хубаво, дядо – каза момчето. - Харесвам долината, реката и балкана. Но какво да правя в селото, какво да работя? Пък и моите приятели ги няма. Пръснаха се по света като пилци.

         - Тъй, тъй! - отвърна дядо Митьо и топка стегна гърлото му. - Ти си знаеш работите. Ти решаваш.

         Внукът си замина, обажда се няколко пъти и после замлъкна. Дядо Митьо не знаеше нищо за него, но всеки ден, още щом се събудеше, се вглеждаше в снимката, окачена на стената над леглото.  А в църквата, както го обучи внукът, преди да тръгне към камбаните, пускаше апаратурата и към църковния свод се извисяваше гласът на Великия бас Борис Христов: „...православному болгарскому народу...на многая лета!“

         По празниците в Могилино идваше от града отец Николай, за да отслужи литургия. Бабите, пременени с новите си дрехи, се скупчваха пред олтара и смирено слушаха службата. После отец Николай, след като хората от месец на месец намаляваха, започна рядко да идва в селото. Пък и останалите баби вече не можеха да стигнат до църквата. Преди месец дядо Митьо го извика и двамата отидоха при поредната жена, прикована към леглото, за да получи последно Свето причастие. След това седнаха в двора на църквата.

         - Дядо Митьо - каза отец Николай, - намалява не само Могилино.

Повечето села и градове се стопяват. Специалистите казват, че българите изчезват с осем души на час. Това е трагедия за народа, трагедия за държавата!

    - Тъй, тъй! -  обажда се дядо Митьо. - Ей-на, в Могилино колко останахме?! Аз съм единственият мъж в селото. То, какъв ли мъж съм, ама нейсе! Има още няколко баби в другите махали. Не съм ги обикалял скоро да разбера живи ли са, мърдат ли още по тая земя. Младите им се изнесоха по чуждите държави и хич не мислят за тях. И никой не знае дали някога децата ще се завърнат в Могилино.

         На камбанарията щъркели бяха изградили гнездо и всяка пролет го подновяваха. Металният кръст на върха беше вплетен в гнездото. Когато дядо Митьо забиеше камбаните, щъркелите, като двойка балетисти, се издигаха и спускаха в кръг около прозорците на камбанарията в ритъм с игривата мелодия и тракаха с клюнове.

         След последния удар на камбаните, дядо Митьо се надвесваше от камбанарията, гледаше отгоре танца на щъркелите и ядосано подвикваше:

         - Върнете децата ни, щъркели! Нали носите бебета?! Върнете децата на Могилино! Селото умира!

         После дълго оглеждаше безлюдното село. Всеки ден по улиците препускаха каруци, с които цигани от съседните села, като армия-завоевателка, обезкостяваха Могилино. Изнасяха от къщите бакъри, тенджери, тигани и всичко оставено от наследниците. Имаше и къщи с окрадени керемиди и оголените покриви стърчаха зловещо към небето. Дядо Митьо наблюдаваше безпомощен набезите, чудеше се докога ще има неща за крадене и мърмореше:

         - От немотия крадат, от немотия и простотия. Никой не ги е научил кое е добро и кое зло. Досега не са посегнали на църквата – кръсти се дядо Митьо, - но и те, горките, са човеци и все още имат страх и срам от Бога!

         Дишането се успокои и дядо Митьо пристъпи към камбаните. На Спасовден ги би по-дълго от обикновено. Умори се. Силна болка стегна гърдите му, прилоша му, но успя накрая да удари три пъти голямата камбана. Протяжни три удара, както се полага за мъж: „дан...дан...дан!“ Селото се завъртя, заедно с вихрения танц на  щъркелите. Те видяха  безжизненото тяло под камбаните и тревожно зачукаха с клюнове.

         След няколко дни отец Николай дойде в Могилино с микробуса на Янко. Църквата беше отворена и отвътре се носеше мощният глас:“...многая лета... многая лета!“ Изкачи се на бегом по дървената стълба към камбаните и след като не намери там дядо Митьо, обиколи олтара и цялата църква. Нямаше го никъде. Отиде в къщата му, взира се в стаите, вика в двора и по безлюдните улици, но от него ни следа. Нямаше кого да попита. Тича из селото като обезумял. Черното расо се ветрееше като траурен флаг, закачен на гърба му. Върна се в църковния двор, погледна нагоре към гнездото и извика:

         - Къде е? Хей, щъркели, къде е дядо Митьо?

         Те разпериха крила и се издигнаха високо в небето. Отец Николай проследи полета на птиците и прошепна:

-      Възнесъл се е! Възнесъл се е на небето дядо Митьо!

         На връщане към града повтори в микробуса:

         - Възнесъл се е, да знаеш, Янко!

         - Какво говориш? Как тъй ще се възнесе? - Янко го погледна учуден.

         Очите на отец Николай гледана трескаво, а ръцете му трепереха:

         - Дядо Митьо живееше като свят човек – каза. - Направо си беше истински светец! А със светците стават чудеса!

         Янко рязко отби от пътя, спря и загаси двигателя. Двамата изскочиха от микробуса и се заслушаха. Над долината се разнасяше игривата мелодия на могиленските камбани: „дзън-дзън, дан...дзън-дзън, дан-дан...“