Двама руски писатели правят безпощадна дисекция на „руската душа“

ШЕСТОДНЕВ

Ако Путин има някаква заслуга към Русия, това е занитването към нея на стария, красноречив етикет от времето на Студената война. „Империя на Злото“. Днес в Украйна руснаците разрушават, крадат, изнасилват жени и деца, избиват наред всичко живо… Защо? Те не могат да отговорят на този простичък въпрос. Амиии… просто защото го могат! Буча, Ирпен, Мариупол… Това са само най-ярките маркери за 

дехуманизацията на тези човешки същества, родени и възпитани на територията на Руската федерация. Как се появиха тези не-хора? Всичко ли е загубено за Русия? Нека чуем мненията на двама руски писатели от различни поколения. Нагибин и Шендерович. В края на живота си, през 1994 г. известният руски белетрист Юрий Нагибин пише в своята книга "Тъмнина в края на тунела" следните страшни, пророчески думи:

"Хората често питат – себе си или един друг: какво ще става? Същият въпрос с доверителен ужас ни го задават и чужденците. Какво ще става с Русия? А, нищо, съвсем нищо няма да става. Ще я бъде все тази същата неопределеност, леките отгоре вълнички, блатото, припламвания на лошотията. И това в най-добрия случай. В най-лошия – фашизъм. А нима това е възможно? С такъв народ е възможно всичко най-лошо.

Най-голямата вина на руския народ е в това, че той винаги е невинен в собствените си очи. Ние за нищо не се разкайваме.

Май е време да престанем да лъготим, че руският народ, видите ли, бил и си оставал играчка в ръцете на намиращи се извън него сили, че чужденци някакви, пришълци, създавали руската история, а праруснакът по тези скръбни пространства или си прикривал главата да не го светнат с нещо по нея, или доведен до отчаяние, въставал срещу враговете…

Удобна, хитра, долна лъжа. Всичко в Русия се е правило с руски ръце, с руско съгласие – сами и хляба сме си сяли, сами и въжетата сапунисвали."

*   *   * 

Виктор Шендерович е писател, публицист, поет, драматург и граждански активист. В началото на годината, малко преди войната, той бе принуден да напусне Русия заради заплахата от наказателно дело за клевета по иск на Евгений Пригожин. Последният е известен като „готвачът на Путин“. Пригожин стана скандално известен със своите фабрики за тролове, работещи за Кремъл; той стои официално и зад руската частната армия "Вагнер". Чуйте позицията на Шендерович:

„Като че ли Божията заповед "Не убивай" не се отнася за нас, руснаците. При Иван Грозни например царят може да бъде убиец. Църквата му казва: "Нищо, че си убиец. Това е в името на Христос, в името на Русия, а Русия е над всичко." Това е основният извод: Русия е над всичко. При това Русия е точно такава - отделена от света, с отделна етика, отделен морал, отделен Христос. Това е специален, държавен Христос, при който държавата е над личността, църквата е с държавата, убиецът може да бъде цар и това е нещо нормално.

Та нали диктатурата на пролетариата беше официална доктрина. Правото да убиеш другиго заради това, че е различен, беше официална доктрина. След това се появиха перестроечно-реформаторските двусмислия, заговори се за социализъм с човешко лице. Но преди това - при Ленин и Сталин - си беше точно така.

Това е и основната ни грешка от 1990-те години - усещането, че сме победили, защото сме победили комунистите и сме махнали сърпа и чука. Но нямахме дистанциран поглед, нямахме общ план. Просто бе имало комунизъм, ГУЛАГ, Сталин, Ленин. Той (комунизмът, б.ред.) бе разобличен, неговата нечовешка същност бе разкрита и през август 1991-а година той бе победен. Следва многоточие. Защото мислехме, че свободата на Европа идва и при нас в Русия, че влизаме в свят, където християнството е това на Лутер, където е имало Реформация, в един свободен, просторен свят. Но след като свали червеното знаме и надяна трикольора, Русия установи, че се е върнала назад.

Струваше ни се, че сме възприели общочовешките ценности, но след кратка пауза се върнахме обратно към руския традиционен византийски манталитет. Върнахме се във Византия - просто се преоблякохме, при положение, че ДНК-то ни, метафорично казано, си остана същото - историческото ни ДНК, осъзнатият ужас на нашата имперска, месианска матрица. Така днешното "налагане на злото", което за европейското и за цивилизованото око с основание изглежда като абсолютна морална деформация, при нас е идеология, стъпваща на разбирането, че наистина имаме специален морал и специални права да учим света как да живее.

Струва ми се, че това е същността на случващото се: с каква лекота огромно количество съвсем некръвожадни, привидно нормални хора се съгласиха, че е възможно да се пролива кръв в името на нещо. Че може да се пренебрегне волята на някой друг в името на своята правилна воля. Че на света могат да бъдат наложени своите собствени правила. Че има нещо, което е по-важно от човешкия живот.

Случилото се на 24. февруари рязко ни приближи към смъртта на "Руската империя". Тя ще умре скоро и това вече е съвсем очевидно. Динамиката ясно показва, че империята умира. Тази "руска Византия" достигна кулминацията си при късния Сталин. А следвоенният свят, поделен между комунистическа Русия и Америка, пък беше другата връхна точка.

Оттам нататък, като напълно нежизнеспособна формация, тази "Руска империя" започна да се разпада: първо отпаднаха така наречените страни от социалистическия лагер, след това и така наречените съюзни републики. Сега сме свидетели на една от последните войни на империята за провинциите. Това е класика, историята го знае: всички тези победи завършват с Атила, с Аларих и с краха, смъртта на поредния "Рим". Срещу това не може да се направи нищо - само може да се намали цената за разпада на империята, т.е. да се направи така, че този процес да не въвлича няколко поколения. Така могат да бъдат спасени животите на десетки или стотици хиляди хора, дори на милиони - ако вземем предвид и ядрената заплаха. Така значително би се намалила чудовищната цена за една напълно безсмислена цел.

Ако обаче Русия настоява да има имперско бъдеще, тя ще умре много скоро и като империя, и - за съжаление - като държава и култура…“