Чуйте прозренията на писателя Илия Бешков, записани в тайния му дневник

ШЕСТОДНЕВ

Илия Бешков (1901 – 1958) е един от най-забележителните български творци от първата половина на ХХ век. Работи основно в областта на визуалните изкуства – живопис и графика, но също се изявява и като писател и педагог. Известни негови творби са карикатури и илюстрации, осмиващи зараждащия се в тоталитарен режим в България. След болшевишкия преврат у нас той си води таен дневник, в който четем

потресаващи свидетелства за епохата, включително и за руските окупатори. Ето какво свидетелства Бешков от първо лице в своята „Черна тетрадка“:

Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това.

Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ - в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка, без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и невярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

Русинът има една-единствена потребност - да се похвали с нещо - каквото и да е - царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са "най" и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света. Бои ли се русинът от света? Не, но той осъзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание - да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.

"Православна" Русия води единадесет "освободителни" войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя - това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови "освободителни" воини срещу България, Полша, Турция.... и целия свят. Христос без заменен със Сталин (досега успешно!).

Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила никаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с "богомолци" и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене - този процес за него е приключен или не е започнал.

Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целуване, но не целува, а ме заставя да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе...

Кой е опорочил това нещастно същество? - то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е то, то носи своята родна атмосфера - една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин.

Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори на самия руски човек е от полза, щеше да налице резултат някакъв - но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.

Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистическия атеизъм, взето от немския евреин Маркс, поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза. Това се отнася за цялата руска живопис и не става дума за някакво майсторство, за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен. Русинът няма духовно състояние. Той писа по подражание дълго време за Бога и светия Дух, докато убеди света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за световно водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса. Русинът е въобще нуждаещ се - той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава - той всъщност взема, защото откъде ще вземе бездарният, за да даде? Защото русинът отрече с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, именно защото му лиспва. Та дарът Божий наистина не съществува за русина и у русина, и той излишно бе задължен и обременен с Него от властническата руска църква. Дарът Божий изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост.

"Ради Христа" - казва вярващия русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с "голямата" си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата "душевна" амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава - ехидна и зла.

"За Сталин" - казва сегашния русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго съзнание освен на обиран и обирач. Между тези две фази стои неизбежното напиване - бързо, стихийно "до чертого". Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче.

Септември 1950 г.