Новият роман „Не затваряй очи“ на Мартин Ралчевски се издава с благословението на отец Боян Саръев

ШЕСТОДНЕВ

„Като човек на словото съм прочела немалко книги и с ръка на сърцето мога да кажа, че това е епопея на духа, на вярата и на любовта. Тази книга отваря очи, вдъхва вяра и води в храма изгубените души. Докато я четях бързо почувствах, че е повече от покъртителна съвременна история, тъй като описаната тук любов е различна. Тя е не само чиста, но и безусловна. Тя надживява нашия ден, време и пространство и по чуден

начин отеква във Вечността. Повярвайте ми – подобни красиви духовни цветя израстват изключително рядко в литературната градина!

 Защо страдаме? Защо се разболяваме? Защо умираме преждевременно? Защо изобщо живеем? Въпросите, които задава главния герой се просмукват в нас и неусетно стават и наша вътрешна духовна борба и цел. Забележителен е непринудения самобитен авторски подход да се говори за живота и смъртта по такъв увлекателен и непосредствен начин, който спечелва и най-предубедения скептик. Признанието на героя - „Обичам Бога, но не разбирам Неговия промисъл“ - отеква в душата на четящия по дълбок и съкровен начин. Болката при срещата със смъртта е непосредствена, пълнокръвна и истинска, като акцентът остава върху крехкия, но преливащия от любов живот!

 Книга изпитание и признание, че най-трудното в този живот е да приемеш истината, която не желаеш. Защото всички сме уязвими и защото бездната на отчаянието може да погълне слабите и невярващите, но силните духом имат обещание и реална възможност да се измъкнат. Всяко житейско изпитание се превръща в път към Небесното; авторовото повествование ни води към един покъртителен финал, от който избуяват кълновете на катарзиса. И ако посланието на героя към неговата сестра е: „Дръж се. Не затваряй очи!“, то посланието на автора към читателя е: „Каквото и да ти поднесе този живот, не се предавай!“ Защото, убедена съм, че всеки поне веднъж си е задавал въпроса: можем ли да променим нашата екзистенциална съдба? Може ли да изменим Божията воля и Неговия план за нас? Роман, който облагородява и спасява душите ни!“       

    Богдана Сиракова, библиотекар,

            НЧ "Развитие 1873“ - Пещера        

  „Обилно благословена творба, талантливо изградена върху легендата за странджанския отшелник. Разкриваща величието и силата на духа на тези, които истински обичат Христос. Вярата и непоколебимостта на младия отец Павел, който губи сестра си, но отказва да се примири с това, са покъртителни. А необикновената среща между него и юродивия отшелник е без аналог. Книга - апогей на молитвата и на православния начин на живот в днешно време. Златно перо.“       

         отец Боян Саръев

Заповядайте на представянето на книгата в Бургас

на 1. август от 18:30 ч. в Регионална библиотека „Пейо Яворов“, ул. „Средна гора“ 14.

 Там може да зададете своите въпроси към Мартин Ралчевски и да получите автограф!

НЕ ЗАТВАРЯЙ ОЧИ

- откъс -

Посвещавам на сестра ми Десислава

1981 ГОДИНА

Дойдете, послушайте всички, които се боите от Бога, и ще ви разкажа какво стори Той за душата ми.

 (Пс. 65: 16)

 Петър беше седнал край масата и гледаше с вълнение майка си, която палеше свещите на тортата за рождения му ден. До него бяха баща му Иван и сестра му Ивана.

 – Честит рожден ден на моето пораснало момче! – поздрави го високо Станка и понесе тортата към него. – От днес ти вече си пълнолетен!

 – Мерси, мамо! – отвърна той и се изпъчи развълнувано.

 Тя постави тортата пред него и го подкани да си пожелае нещо, преди да духне свещите.

 Петър се зачуди, а баща му и сестра му го погледнаха с очакване.

 – Побързай – побутна го майка му, – че свещите ще изгорят.

 – Татко да ме обича! – промълви той и погледна към майка си, очаквайки одобрението ѝ.

 Очите на Станка се напълниха със сълзи.

 – Той те обича, моето момче – погали го тя по главата. – Обича те! Те... големите мъже не са като майките. Те пак обичат, но... по своему. Хайде сега. Да си ни жив и здрав. Духай свещите!

* * *

 Беше истински топъл слънчев септемврийски ден. Във въздуха още витаеше сухотата на лятото. Повечето хора бяха загърбили ежедневните си дела, бяха облекли летни дрехи и обикаляха по улиците на морското градче. Някои се бяха запътили към плажа. Иван и Станка бяха сред тях.

 – Ех, че хубаво време – радваше се Станка, – краят на септември е, а сякаш е още лято. Стопли ми се душата.

 Иван я сграбчи през раменете. Той беше едър, груб и недодялан. Ласките му бяха чужди.

 – Ако водата не е студена, ще се изкъпя – заяви той и се взря в синята шир, която се бе открила пред тях.

 На плажа имаше трийсетина души. Всичките местни.

 Иван и Станка опънаха голям бял чаршаф на пясъка и легнаха върху него.

 Десетина минути по-късно, затоплен от слънчевите лъчи, Иван стана и се отправи към морето, а Станка затвори очи и се отнесе назад във времето.

 Бяха се родили и отраснали в Ахтопол. Като деца играеха на пясъчниците в детската градина, после учиха заедно в училището и така, докато неусетно пораснаха и се залюбиха. Ожениха се в края на петдесетте години. Скоро след това, през 1963 година, се роди Петър – първата им рожба. Още в началото на бременността Станка почувства, че нещо не е наред. Лекарите потвърдиха страховете ѝ и деликатно им препоръчаха бременността да бъде прекратена. Абортите в страната бяха отскоро разрешени и тя спокойно можеше да се възползва от тази възможност, но майчиният ѝ инстинкт я възпря да го стори. В следващите години Иван многократно забиваше невидими отровни стрели в сърцето ѝ, подмятайки, че съжалява, че когато е можело, не е направила аборт. Момчето бе физически здраво, издръжливо и симпатично, но по рождение имаше известна умствена изостаналост, която, за съжаление, не можеше да бъде излекувана. А в онези години това беше нещо като проклятие. Във времената на строителството на новия обществен строй слабите и различните не бяха толерирани. Даже напротив. Това бяха времена на целеустременост и уравниловка. Затова и често се намираха зложелатели, които подигравателно подвикваха зад гърба на момчето. А по-коравосърдечните дори го наричаха с грозното прозвище „идиот“.

 „Но защо говорят така? – натъжаваше се Станка... – Та той ми е син. Аз го обичам.“

 Душевната болка на Станка обаче по никакъв начин не трогваше Иван. Като нискообразован и груб мъжкар от дълбоката провинция, той отказваше да приеме съдбата, че е баща на болно дете, и не можеше да преодолее срама. Това личеше в цялото му отношение към момчето. Понякога, когато оставаше за по-дълго сам със сина си, на Станка ѝ минаваше през ум страшната мисъл, че е способен да го нарани.

 Поради стреса и тревогите по отглеждането на Петър тя имаше трудности с повторното забременяване. Затова то се случи не както го планираха, а чак осем години по-късно. Този път съдбата не ги лиши от нищо. Бебето се оказа момиче. Здраво и красиво като капка. Когато акушерката го предаде на Иван, призна, че по-красиво и добре оформено бебе не е виждала през живота си. Иван бе толкова горд и щастлив, че пожела дъщеря му да носи неговото име. Станка се съгласи. Нарекоха я Ивана.

* * *

Циганското лято продължи по-дълго от очакваното. То бе желано и обичано не само от Иван и Станка, но и от техните пораснали деца.

 Денят бе петък. Датата – втори. Месецът – октомври. Годината – 1981-ва. Петър още бе горд от наскоро навършеното си пълнолетие. Ивана бе десетгодишна. Станка и Иван имаха някаква неотложна работа в Бургас и трябваше да прекарат там целия ден. Те бяха обяснили на Петър каква е тази работа. През следващите години той често щеше да се опитва да си спомни какво му бяха казали тогава, но така и нямаше да успее. Единственото, което нямаше никога да забрави, бе, че в онази слънчева сутрин ги бе видял усмихнати за последен път в живота си.

 Станка старателно наряза няколко филии хляб, намаза ги с масло, постави между тях парченца шунка и ги опакова в найлонови торбички.

 – Ето! – показа ги тя на Петър и ги прибра в хладилника. – Следете часовника и когато стане дванайсет и половина, ги изяжте с Ивана. Пийнете и малко мляко. За вечеря ще сме се прибрали и всичко ще е наред.

 – А може ли да отидем до... морето? Да се изкъпем – попита плахо Петър, когато всички излязоха от къщата и се подредиха около колата.

 При тези думи лицето на Иван се смръщи.

 – Абсурд! – повиши глас той.

 – Ама... вижте колко е топло – погледна умолително към майка си Петър.

 – Не! Добре чу какво ти каза баща ти. Не може! – не отстъпи тя. – Опасно е да сте сами на морето!

 Станка и Иван се качиха в колата, а очите на Петър и Ивана се наляха със сълзи на разочарование.

 – Знаеш, че имам приятели и познати навсякъде и лесно ще науча всичко – закани се Иван на Петър. – Мисли му! Само ако разбера, че сте били на плажа, ще имаш големи неприятности. Да знаеш!

 Иван запали двигателя на новия си москвич, включи на първа и шумно потегли. Станка се извърна, усмихна им се и им помаха през отворения прозорец.

 Когато колата се изгуби от погледите им, Петър седна тъжен на малката пейка пред къщата, а Ивана се прибра вътре. Не бе изминал и половин час обаче, и, затоплен от топлите лъчи на есенното слънце, Петър събра неочаквана смелост. Той влезе в къщата и потърси сестра си.

 – Аз ще ида! – каза ѝ авторитетно.

 – Сам?! – изненада се тя.

 – Ами нали чу мама и татко. Не ни пуснаха. Аз затова няма да ида на плажа, а на скалите! Зад хълма. Там никой няма да ме види. И татко... няма да разбере.

 В душата на Ивана настана буря. Тя запристъпва неспокойно от крак на крак. В къщата всичко бе сиво, сумрачно, задушно и най-вече скучно. А навън бе слънчево, топло и така магнетично и предизвикателно. Тя не можеше да плува, но истински обичаше морето и при всяка възможност, ако времето бе хубаво и родителите им позволяваха, с радост се къпеше на плиткото. Прииска ѝ се да го направи и сега. Иван и Станка бяха далече и скоро нямаше да се върнат. Брат ѝ не бе разумен, но пък при опасност винаги щеше да ѝ се притече на помощ.

 – Отивам да си сложа банските! – оживи се Петър и влезе в стаята си.

 Той се забави съвсем малко, а когато се върна, Ивана вече го очакваше като истинска малка госпожица, облечена с бански и рокля, преметнала хавлия през рамо и готова за приключения.

 Петър имаше план. Той обясни на сестра си, че нарочно ще тръгнат нагоре по улицата, тоест обратно на плажа, за да не ги заподозрат съседите. Ще завият край последната къща, после ще заобиколят през близката горичка и ще се върнат обратно при морето до големите скали. Ще се спуснат по тясната пътека, той ще ѝ помогне по стръмното, и така ще бъдат съвсем сами на малкия скалист плаж. Очите на Ивана блеснаха от вълнение.

 Докато вървяха, на няколко пъти тя неволно извръщаше глава към къщата.

 – Не се тревожи. Няма да ни хванат! – успокояваше я Петър и леко я побутваше.

 Бе странно, но въпреки явния му умствен проблем понякога Петър излъчваше видима увереност. Ако в момент като този някой, който не го познаваше, го видеше отстрани, изобщо не би му хрумнало, че той има каквато и да е изостаналост в умственото си развитие. Всъщност преди години нещо подобно бе казала на Станка и една добра и образована жена от Бургас. Смисълът на думите ѝ беше, че ако Иван, вместо да ругае и да обижда постоянно сина си, се отнася към него с разбиране и любов, той много ще се подобри. Станка бе съхранила тези думи в себе си и се стараеше всячески да компенсира недоброжелателността и агресията на Иван, но за съжаление, невинаги успяваше. „Явно злото е по-силно от доброто“, заключаваше с мъка тя, когато Петър търсеше закрила от нея след поредната обида от баща си.

 Скалистият плаж не бе далече от дома им, но заради дългия обиколен път стигнаха до него след близо час. Спуснаха се внимателно по стръмната пътека. Застанаха пред морето и се поздравиха за успешната реализация на плана си. Постлаха кърпите си на закътано равно място и Петър нетърпеливо скочи във водата от една ниска скала. Поплува наоколо, огледа се и откри плитко място, от което Ивана да влезе лесно в морето. Той се хвърля, скача, гмурка, плува и се забавлява като шестгодишен малчуган близо два часа без прекъсване. През това време Ивана влизаше и излизаше на няколко пъти в морето. Накрая, изтощен от дългото къпане, Петър провлачи уморено крака и се строполи на кърпата. Слънцето го затопли и той се унесе.

 Когато беше спокоен и отпочинал, умствената му изостаналост почти не личеше. Излезеше ли обаче от зоната си на комфорт, проблемът му бързо се проявяваше. Сега случаят бе точно такъв. Затова той напълно забрави за Ивана, отпусна се и заспа дълбоко.

 Докато Петър беше във водата край нея, Ивана се чувстваше в безопасност и смело се къпеше. Сега обаче, въпреки че бе леко уплашена, реши да не го буди.

 Малко след поредното си влизане в морето тя забеляза, че хоризонтът посивя. Вятър нямаше, но сякаш небето бързо натежаваше, докато не почерня напълно. Изневиделица се появиха вълни. Първоначално малки, а после големи и още по-големи…

-------------------------------------

Кратък филм за книгата: 

Аудио-откъс: 

За поръчки с безплатна доставка за цялата страна:

https://edelweiss-press.bg/produkt/%d0%bd%d0%b5-%d0%b7%d0%b0%d1%82%d0%b2%d0%b0%d1%80%d1%8f%d0%b9-%d0%be%d1%87%d0%b8-%d1%80%d0%be%d0%bc%d0%b0%d0%bd/