Кого ще бесим днес? Как народната мъдрост се оказа по-вярна от партийната

Румен СТОЯНОВ

Партията обилно използваше лозунги, те бяха важна част от поголовната и вездесъща идеологическа мозъкопромивка. Един от них гласеше „По-близо до живота, по близо до народа!” Той имаше подсилка, зер двоен дикиш по-здраво държи: „Където народът, там и ние!” /тоя лозунг бе вменен на студентите/. Това отъждествяване с народа предполагаше, че Тя добре знае и неговите мъдри поговорки, благодатен плод на многовековен житейски опит. Едничка една: „Не се смей на комшията, че ще ти дойде до главата”. Пък именно тъй постъпваха другарята: ликуващо, предвкусвайки наближаващата победа, вадеха на показ и размахваха обилните кирливи ризи на капитализма, каквито безспорно и неличимо той притежава. И в ответ на туй злохулно критикарство сполетяха ни те, в още по-дивашки вид, подир славния и героичен 10-и: несъкрушима и незаситима алчност, безчовечна жестокост, мафиоти, олигарГи и проч, тоест многоточ. Уви, сбъдна и пресбъдна се изреченото в поговорката.

Друга, не по-малко изстрадана, твърди: „Който се смее последен, той се смее най-добре”. Именно тъй стана: капитализмът се тържествуващо надсмя над социалкомунизма барабар с непобедимите, безпогрешни марксизъм-ленинизъм-сталинизъм. Сякаш и тая неразумност, чак самозабравило се високомерие, бяха недостатъчни, ето и друг благонамерен съвет: „С питане до Цариград се стига”. Щом Партията видя, че идейно-стопанската нейна каруца непредвидимо, чак неудържимо заскрибуца, не изволи другиго да пита що да стори, а продължи да търси лекове за своите очевадно все по-силни болежки, маниакално вторачена в най-великото учение от как свят светува и човек човекува. И стигна до 10-и.

Още: „Голям залък лапни, голяма дума не казвай”. Но Партията не голяма, а преголяма, чак непосилна дума конгресно-единодушно изрече: подхващаме, от 1980-а насетне, строежа-градежа на комунизма и младите поколения в него ще добря добруват, отлично благуват, зер всеки ще се труди според възможностите си, но ще потребява според нуждите си. Ала вместо възторжен градеж, ей го раздържавяващ грабеж.

„Де го чукаш, де се пука”, значи едно правиш, то друго излиза. Партията наумяса да сътвори в живо дело комунизъм, а собствено-лично избабува капитализъм, ха сега де!

И след тия предупреждения неизбежимо те я сбъдната още една поговорка, питащо-отговаряща и вече смъртоносна: „Кой умрял? На болната жена мъжът ѝ.” Точно тъй: умря не заг(н)иващият, неспасяемо боледуващ капитализъм, а пращящият от цветущо здраве, тъй де, социализъм.

Припомням: в продължение, протежение, чак и проширение на целеничък цял обществен строй бивахме и бяхме задължително обучавани, па обуначвани, дека омразният, човеконенавистен капитализъм неудържимо гние, душа бере, още малко и че пукяса, разгневените борчески народни маси + столове ке му видят сметката… Но взе, че стана и не седна съвсем инакояче: кротинко, гаче от само себе си, плен/умно въздъхна и печално издъхна свирепо враждебният нему социализъм. Тая дребнъцка случица повтори точ в точ и моч оная за болнавата съпруга и здравият съпруг. А ние, потърпевшо-оцелели, виждаме с почуда как поговорки едва шест обясняват участта на най-краткия обществен строй, тукана устискал годинчета едвамки четиридесет и пет. И въпрос с понижена трудност: между партийните лозунги и людските поговорки кое излезе вярно? Шепичка думи разтълкуват онова, което политолози, ласкаво наричани политзоолози, ще обясняват в обемисти научни трудове, едва ли не трупове, иди, че я разбери тая… 

-----------------------------------

Текстът на проф. Румен Стоянов, преводачът на "Сто години самота", е писан специално за "Шестоднев"