Чудомир

Освен на зарзаватлиите гювечи, печените главички и всевъзможните превръщания на гроздовия сок хаджи Дончо беше голям поклонник на науката и на великите откровения, що разгръщаха пред него пожълтелите страници на старите книги.

В големия му зелен сандък с гюловете, гдето звънтеше, кога се отваря, посред тефтерите, сенетите и безбройните такрили и интизапски билети се мъдреха почтително „Въздушны явленія“ — щампосана във „Виенѫ“ през „1874 лѣто“, — „Христоидія, или благонравие“ на Райна Поповича, „Лѣтоструй, или домашен календар за простѫ 1870 година“, „Житието“ на Софрония, от което знаеше цели страници наизуст — и много още съчинения от онова време, пълни с премудрости и сказания. 

В делничен ден, като премете момчето навред около дюкяна и занесе гювеча на фурната, хаджията ще излезе на припек отвън, ще поръча две кафета, ще сложи очилата и ще почне високо и напевно да чете на дяда Славя Шерденя страници из Софронието. Дядо Слави, клекнал, слуша и дялка клечка със старото си ножче, дялка си и слуша, докато го напече хубаво слънцето и задреме.

Като свърши някоя глава хаджи Дончо и дигне очи, та го забележи, завърти глава неодобрително и продума тихо:

— Мушморок безкнижний! Гювечоуничтожител!

Почти снеме очилата, надипли ги в тенекиения калъф, бутне го по коляното и рече:

— Славчо, Славчо бе, я ставай, че ще се простудиш на голата земя! Стани и иди виж да не прегори Дянко гювеча, че момчето мие бъчвата!

Дядо Слави се ококори, потърка очи, ухили се виновно, отръска треските от широките си потури, надигне се да стане и рече:

— Хубаво пише в книгата, ааа!… Ама и ти, хаджи, тъй сладко го четеш, че на песен докарва и приспива човека! Тюуу! Учен свят, голямо нещо!

И като се закашля, накрули се нататък през моста за към фурната.

Отчаян русофил, хаджи Дончо не признаваше друг държавник освен дяда Драган Цанков. Всъщност той от политика нищо не отбираше и само любовта му към великата Освободителка го беше накарала да стане цанковист и да получава редовно вестник „България“, който често четеше вечер на селяните. Обичаше хаджи Дончо да чете, но душа и свят му беше, кога караше малкия си син Митко, към когото питаеше особена любов, понеже му беше последно дете и се беше родило момче след четири момичета.

Има ли пътници другоселци в кръчмата, или повече хора, той, като получи вестника, ще го потърси и ще се развика:

— Митко бре, Миткоо! Ела тука бре, магаре!

Малкият, който през това време е пушил вирове из реката, като му чуе гласа, бос, гологлав, със запретнати мокри крачоли, се хукне към дюкяна. С нескрито доволство и гордост хаджи Дончо го представяше на гостите:

— Ей го хубавеца! Изтърсакът ми е той, ама пак не се знае! — И смигваше многозначително. — В него ми е надеждата, ама може и тръне да ми вършее на главата някога. Ела тука бре, хаймана! Здрависай чичовците! Какво си повлякъл доилката? Не можа ли да врътнеш крачолите по-рано, а не кога ги намокриш! Дръж! А попей ни сега вестника, да видим какво става по политиката!

Малкият грабне вестника, седне на стол и закаканиже спънато и напевно като баща си:

В… в бор… бата си с мрако… бес… ието и пре… пре… дателите, които проиг… проиграха интерес… ите на народа ни, прогрес… истите ще се спло… тят като един и ще бранят стра… ната, прог… прогресистите, кои… то в миналото са дали дока… за… телства… Всеки прог… ресист…

— Чакай! Спри малко. А бе, даскале — обръща се хаджи Дончо към даскал Боня, — колкото пъти уловя вестника, все за тия прогресисти пише. Кои са тия синковци, та ги не зная аз?

— Хубава работа, дядо хаджи, ами че вий сте прогресистите! Вашата партия тъй думат. Дядо Цанковата.

— Ай да му се не види макар! Ами че аз си я знам дядо Цанков партиясѫ, отде да ми дойде на ум, че сме били и прогресисти отгоре! Да им се не видят и францушките имена, и намярата! Объркват човека само!

Като се поумори да срича малкият и запоглежда често-често баща си, хаджията взема вестника от ръцете му, хвърля доволен поглед на присъстващите, тупва го по врата бащински и рече:

— Ха сега иди и си вземи едно ментено шекерче от кутията и върви играй! Ама да се умиеш, че я погледай — бузите ти само руп!

Малкият подскокне от радост и хукне към шекера, но озарен от внезапна мисъл, хаджи Дончо го връща пак, слага си ръката на рамото му и почва:

— Голям шейретин е! Учена глава ще стане и мурафети знае! Я, тейковото, да покажеш на тия чичовци как се ходи по ръце!

Малкият не чака да се повтори. Подхвърля се с главата надолу, подига крака и се закрепи с ръце на пода. Хаджи Дончо, стопен от радост, разкрачен и ухилен, поглежда победоносно ту него, ту публиката. Като уравновеси тялото си, Митко бавно и осторожно започва да пристъпя първом с дясната, а после с лявата ръка и като някое странно животно закрачва из дюкяна. Още с първите стъпки обаче — и туп, туп, туп — почват да падат из джобовете му десетачета и да се търкалят по разни страни.

Хаджи Дончо, който по това време е на седмото небе от радост, изведнъж се сепва, сключва вежди, пристъпя бързо, хваща го за крака и той увисва като убит заек в ръцете му.

— Казвай, магарски сине, отде взе парите?

— Олеле, мамооо! — писва малкият и рита безпомощно с крака.

— Казвай, че ей сега ще ти откъсна главата като на врабец!

— Олелеееее!…

— Казвай, казвай, че почвам!

— Олеле, тейкоо… недей!

— Отгде ги взе?

— От чекмеджето.

— Кога?

— Когато беше задрямал под салкъма.

— Защо ти са?

— Щях да си купя халва от Марина.

Хаджи Дончо пресяга с лявата ръка, хваща го за дънцето и го изправя на крака.

— Друг път ще правиш ли така?

— Няма, тейко!

Той помисли, помисли малко и рече пак:

— Ха целувай ръка за прошка тогава! Целуни и на чичовците! Ха и на даскала!

Малкият изрежда всичките и разхълцан и съкрушен, застава отново насред дюкяна. Хаджи Дончо го гледа, гледа и най-после смекчен, го пита:

— Яде ли ти се много халва?

Малкият закрива от срам очи и заплаква отново.

— На̀ ти сега едно десетаче да си купиш, но други път, кога ти се прияде, при мене да дойдеш, а не при чекмеджето! Чу ли?

Сразен от великодушието на баща си и от унищожителните му педагогически похвати, Митко си дърпа ръката и заплаква още по-силно.

— Вземи парите, магаре!

Малкият посяга плахо, писва неудържимо, изхвръква от дюкяна и хуква надолу по реката, стиснал проклетата монета, която сякаш па̀ри ръката му.

А хаджи Дончо, изправен пред вратата, засмян под мустак, клати глава и мърмори на себе си:

— Мушморок безподобний! На баща си се метнал!