Поздрав за всички българи, които не са оперирани от чувство за хумор

Петър МАРЧЕВ

Казах ли ви, че в жилите ми тече синя кръв?

И че съм пряк потомък на хан Аспарух?

Българският геномен проект доказа произхода ми от рода Дуло.

Не, не съм от Дулово. Почистете си ушите. 

Аз съм див капанец от Лудогорието.

От ония, дето ходят с по два ножа и един пищов в пояса.

Чирпанлиите на Североизтока.

Прусаците на Делиормана.

Победителите на Никифора.

Дето му спретнали капан във Върбишкия проход.

Не ви се вярва и искате доказателства?

Ето.

От огледалото сутрин ме следи един суров монголоид.

Преди приличаше на А. П. Чехов.

Сега - на ичиргу боила Мостич.

Още - кривокрак съм по наследство.

Което е неопровержимо доказателство за принадлежност към конните народи.

И още – много обичам коне. С ей-толкова по-малко от жена си.

Не че някога съм яздил.

Но умирам за конски суджуци – чернички и леко възкисели.

Началото на любовната ми афера с конската луканка датира от средата на 60-те години.

Тогава нашият прабългарски род положи началото на славната традиция да купува всяка есен по един бракуван кон от ТКЗС-то. И – на суджук.

Представяте ли си това чудо – 200 кила луканка на едно място?!

Естествено, съкровището се разпределяше между семействата. Кому 30, кому 50 кг – в зависимост от броя членове и финансовото участие в конското предприятие.

Неее, никакво ядене!

Първо суровите наденици се приплескваха с една празна бутилка от бренди „Златна котва”. После се нанизваха на един дълъг сарък, което ще рече – прът. И се окачваха да съхнат под стряхата. Така че да са недостижими от котки, плъхове и двукраки похитители. Е, от врабчетата никой не можеше да ги опази. Но тогава поне не бяхме чували за птичи грип.

Поне веднъж, но най-често – дваж през седмицата татко ми откачваше саръка. За да претрие луканките с бутилката.

„Виж ги ти малките разбойници, накълвали още едно петало!”

Констатираше баща ми със зле прикрита радост. Защото в следващия миг полусуровата наденица политаше към тигана.

И тогава… ах, какво благоухание гастрономическо изпълваше цялата ни къща!

Спирам с лиричните отклонения. Защото същинският сезон на луканките се откриваше по Никулден. Тогава целият ни род се събираше в къщата на дядо ми Петър Марчев. Там беше и чичо ми Петър Марчев, и неговият син – братчеда Петър Марчев. Като прибавите и моята 5-годишна милост – получаваше се голямо изобилие от петърмарчевци…

Но още по-голямо бе изобилието от сушени конски луканки. Обелени и нарязани старателно, групирани на резенчета две по две, леко разчекнати, те приличаха на птичи човки. Такъв беше и бойният възглас на вечерта.

„Има ли човки?”

Подаваше паролата бати Петьо с прозвище Офето. По онова време той беше двайсетинагодишен дангалак и по цели нощи обикаляше градчето, стиснал под мишница една плоча, на която пишеше „The Beatles”.

„Имааа!”

Ревеше екзалтирано родът, вдигнал по чаша червено вино в дясната ръка и стискащ шепа „човки” в лявата.

Аз сядах на коляното на тати, набивах човки и червена лимонада и слушах разговорите.

Чичо Петър беше миньор и пръв борец в региона. Баща ми също беше напред с материала. Нямаше борби по сборовете из околните села, на които чичо или тати да не отнесат коча. Затова те си говореха за борба. За Никола Станчев, Александър Медвед и Осман Дуралиев.

После чичо сменяше записа. Пускаше плочата със синята пъпка.

Един текезесарски кон се разболял. Кой знае откъде го лепнала синя пъпка. Антракс. Биологичното оръжие на Ал Кайда. Ветеринарният веднага дал заповед и заклали животното. Заровили го недалеч от обора. Обаче братчедите от махалата го надушили. Изровили животното. Разфасовали го. Зацвъртели скарите. Три дни набивал конски мръвки и надувал бирените бутилки и кларинетите циганският джинс… И никому – нищо!

Наздраве! – на това място чичо вдигаше тост.

Да живей оная Сила, детой по-силна и от синята пъпка!

----------------------------------------

от "Извънземното от Долна Митрополия", ИК "Сиела"