Или за казанлъшките лета от миналото

Диана МАРКОВА

Спомням си това, но не точно с носталгия, а смътно и с някакъв привкус на тиня. Тинята на несбъднатото лято от филмите. Беше отдавна – било е през лятната ваканция между осми и девети клас може би.

Тогава, когато все още слушах метъл музика и въпреки че имах само една метълска фланелка – тази на Pantera, със змията – смятах себе си за метъл; отделно и се опитвах да правя слънца с рошавата си коса като на рицар от XVII век или дори по-рано. Разбира се, неуспешно, по комичен начин.

Вече се бях напивала три пъти. Първо по невнимание в дома на едни приятели на нашите. Друг път се случи на хижата с класа, където подарих, в опиянено състояние, всичките си пет лева на един съученик от горния клас. После ме окъпаха в банята, макар че това не го помня съвсем ясно… Третият път беше, когато с Харма бяхме скрили по едно патронче ракия в раниците си – а тя нейното в мешката от зелен брезентов плат! – и в часа по английски надигахме дисагите от време на време. След това избягах от час, само аз, и отидох в бара на „Искра“, където заявих на всеослушание, че съм лакирала палеца на десния си крак в черно, защото искам да приличам на Мерилин Менсън. Е, оттогава за част от метълската банда си останах просто Мерилин, макар че наричаха и други личности така.

Та, една вечер през лятото бяхме седнали в култовото Стъргало с бате Любо и пиехме нещо – какво, не помня. Помня обаче, че кафето струваше около двадесет стотинки след последното вдигане на цените, а малката текила – 0,30 лв. Какво му плащаш, ще кажеш. Ами, не е така. Защото бяха бедняшки години за всички ни, а за дете като мен – ученичка от провинциална гимназия с бедни родители – още повече.

Само ще ти кажа, че у дома още живеехме със старите мебели, а в моята стая на тавана беше изписано Sepultura с черен молив за очи. Онези изкуствени оранжеви китеници, онзи стар касетофон, на който триехме аудио приказки, за да запишем отгоре музика… Онзи вехт живот, необещаващ никога нищо.

До пълна тъга.

А освен всичко друго, но и в този момент Любо – който е поне с десетина години по-голям от мен – ми обяснява как на никого не му пука за мен. „…Щото на никой не му пука за теб! Разбираш ли?“. Така казваше той и замяташе назад кестенявите си къдрици.

Бате Любо от няколко месеца следваше в София и именно там бе научил тази мъдра сентенция – така си помислих. А и какво му предлагаше малкият град? Гадже, което го заряза: червенокосата Росица, която беше сънувал – по собствените му думи – години преди да я срещне. Росица обаче го изрита и на негово място застана друг метъл – страшният Пацо.

Пацо наистина вдъхваше страхопочитание. Висок, смугъл, с черна дълга, права коса и черна брада. С мешка и тъмни дънки. Веднъж попаднах – не знам и аз как, но за малко – в апартамента на Росица; имаше разгънат диван с цветни чаршафи, под които може би допреди малко бяха лежали. Поисках от нея цигара. Аз така си правех – просех цигари от хората… Росица ми даде една, но след това поисках още една. Тя каза, че е време да тръгваме и тримата се понесохме по стълбището навън; аз бях най-отпред.

Може би най-унизителното нещо в живота ми. Нищо неподозираща, получих ясно изразен ритник от кубинка в раницата. Беше кубинката на Пацо, естествено. Дорева ми се, но просто се извиних, че имам работа и потеглих към училище.

Почувствах се невзрачна, макар че е излишно да казвам това.

Мисълта ми беше, че Любо – не по-малко суров, но може би просто с по-слаба мускулатура – загуби Росица. Заради нещо друго, нещо зло, което не ми беше съвсем известно.

„Щото на никой не му пука за теб!“, повтаряше той почти през сълзи в онази лятна нощ в бар Стъргалото. Където може би пиехме текила, а може би кафе. Тук – само преди месец – един мъж на средна възраст се напи и заспа на стола. Напика се насън – мощно и несмущавано, вероятно с невъзможност да се събуди и да спре струята.

След като стана ясно, че сме в една посока – и двамата към Източното – Любо предложи „да се водим“. И се поведохме, и крачехме бързо под луната, а зад нас пролайваха песове. Когато стигнахме Шести блок – един тухлен и грозен блок от квартала, малко преди електростанцията – към нас се спусна групичка момчета, предводител на които беше някакъв си тип с кожено яке.

„Какво си направил на сестра ми?“, съскаше предводителят и настъпваше заканително към нас, влачейки след себе си агресивната си пасмина.

После нещата се случиха за миг. Бате Любо падна на земята, по-скоро беше съборен. Момчетиите го ритаха в бъбреците и в ребрата. Аз се уплаших и се разпищях да го оставят.

Боят приключи бързо; сякаш беше предназначен за леко сплашване по метода на деликатното ступване. И все пак аз се уплаших.

Повървяхме още няколко метра заедно. „Беше братът на онази малка курветина от снощи…“, каза ми Любо и избърза устата си с ръка. „Аз съм дотук, чао!“. И аз го изпратих с поглед, а после продължих по стръмната улица сама.

Ходила съм веднъж на гости у това момиче. У тях – също както и вкъщи – миришеше на вехто, на прах. Прах имаше навсякъде – тук книги, плочи, дрехи и електрически котлони стояха един връз друг, в опасна близост. Двете с нея вече скучаехме, потиснати от оръфаната атмосфера, когато влезе брат ѝ – тогава още малък.

„Какво има за ядене?“, попита той.

„Нищо…“, отговори тя.

„Ще си изпържа картофи“, заяви той и се зае да бели и реже картофи. „За пържене трябва да са по-тънко нарязани“, отроних аз и преглътнах гладно. Тя също му направи забележка. И той се зае да наситнява картофите. Беше все още добро момче.

„На никой не му пука за теб“, казва Любо. Но на мен ми пука за теб. За вас.

После Любо и съученичката ми от прогимназията Мими се залюбиха. Споделяха снимки от Рим, от Соренто, от къде ли не… Мими беше добра, от семейство от местната върхушка. Наричаше ме „пиленцето ми“.

И днес, в дни като този – когато на слънце дори змиите припадат – се потя и измъчвам. Но не толкова от жегата, не. Просто ме измъчват спомените за казанлъшките лета – хем трудни, хем сладки.

Във всеки случай неповторими.