Документален разказ за социалистическия рай

Любомир КАНОВ

Имаше време в моят живот като лекар, когато бях станал по неизбежност участъков лекар в Несебър. Беше след затвора в Стара Загора и понеже не се нуждаех от специална проверка от ДС, успях да започна работа. Всъщност, бях работил в този тогава толкова романтичен град и преди, през летните си отпуски, защото никога като млад лекар в България нямах достатъчно пари, за да си

позволя лятна ваканция. Както и да е. Беше истинско чудо, че все пак аз, “бившият доктор”, както ме наричаше в ДС следователят, успях да започна работа като общ лекар, след политическата си присъда като “враг на народа”. Наистина, странна е съдбата да си враг на своя народ и да го лекуваш. Но както казват комунистите и сегашните им потомци - такива бяха времената.

Защо разказвам това?

Не заради тогавашното младо море, мъчителният копнеж по свободата, самотата и съкрушеният си живот, без надежда за бъдеще. Просто си спомням една случка, която можеше да ми коства много. Аз летях из целият тогавашен град от общо 50 хиляди души, заедно с курортистите, по цяла нощ, като някакъв сомнамбул с бяла престилка, медицинска чанта и с верният си шофьор на линейката. Друсайки я из калдъръмените сокаци на древния град, неуморно поставях инжекции срещу бъбречни колики, лекувах детските ангини и диарии, изпращах към голямата болница апандисити и понеже бях отговорен и за родилния дом на втория етаж над лечебницата, понякога ставах и акушер-гинеколог по неволя. Но на едно нощно дежурство имах поне 3 или 4 случаи на деца с температура и различни оплаквания от повръщания, задух, посиняване и възможна дихателна недостатъчност, пневмония и пр. Естествено, с бай Иван, шофьора, се втурнахме да помагаме, според приоритетите на обажданията по телефона. Първо, най-критичните, доколкото можех да преценя по обаждането и симптомите. Колелата на старата линейка тракаха по калдъръмите на Несебър, никак не беше лесно да се шмугнем в тесните улички, покрай сергиите с пирографирани бъклици и провесени дантелени покривки, докато се доберем до адреса. Средствата ми за лечение на място бяха нищожни, но когато можех, поставях необходимите инжекции, написвах рецептите за денонощната аптека и отново развявах бялата си престилка, облечена на голо в горещата лятна нощ до следващият случай. Това беше дете с 41 градуса температура и с данни за гърчове поради фебрилитета. Мисля, че беше около 3 годишно. Хукнахме нататък, аз мислено планирайки какво трябва да направя в този случай. Внезапно се обади господарски глас и говорейки ми на ти, поиска незабавно да обслужа някаква персона, която беше настанена в една от господарските къщи на тогавашният комунистически Несебър. Господарите по това време, комунистическите дерибеи, бяха превзели или построили хубави солидни къщи в традиционен стил, имитирайки отдавна изчезналите понтийци от древността и създавайки арт нуво в стил „Балкантурист“. Господарката беше настанена в една от тези “резиденции”. Беше ѝ станало лошо, стопаните, местни велможи, които бяха положили всички усилия да ѝ угодят, бяха прекалили с яденето и пиенето и тя беше повърнала. Началството се беше издрайфало, пребледняло и изпотено беше полегнало на пода, за ужас на местните властници, които вероятно се бяха надявали на височайше благоволение “там горе” за някакви свои планове. Беше настъпила паника. Местният роб - дежурен лекар - беше извикан по най-категоричен начин. По спешност! Това бях аз. Бившият затворник, все още мирищещ на килия и на контрареволюция. Макар и с бяла престилка, изцяло покриващ образа на народен враг, според катехизиса на тогавашните представи за “свой” и “чужд”. Хазяите бяха разтревожени и угодливи към “другарката”. Те не ме познаваха, нито познаваха моята биография. Аз бях гневен, много уморен и дълбоко отвратен от тези хора, от отношението им и от арогантността им. Не искам да се представям за герой, но казах на всичките тези подли местни дерибеи, които ме бяха извикали като местен слуга за лично ползване, скупчени около тлъстия корпус на другарката, полегнала върху дивана, следното:

“Съжалявам, аз имам истински спешен случай с дете, което има нужда от мен. Това дете е тежък случай и има приоритет пред вашата близка. Оставете я да изтрезнее и разберете, че лекарите не правят разлика между хората, а между това, което е важно и неважно!” .

Тръгнах си из калдъръмите с линейката към детето, което имаше нужда да бъде прегледано. Чух след себе си съскаща закана, че ще си получа заслуженото от Окръжния Здравен Отдел.

Детето имаше пневмония. Мисля, че направих нужното за него тази нощ. И за още няколко души, които се нуждаеха от помощ - бъбречни камъни, изгаряния, панически кризи и пр...

Никой не ми потърси сметка за отношението към велможата. Вероятно тя беше изтрезняла. А аз съм все още тук, за да разкажа тази случка от преди много години, защото може би има смисъл.

Един бивш участъков лекар.