Софийски размисли за битието на българското игрално кино след видяното на Варненския бряг

Божидар МАНОВ

Всяка година националният фестивал на игралното ни кино е очакван с повишен интерес – като равносметка за кинематографистите и желан празник за варненските зрители. Защото фестивалът е представителен екран за целогодишната ни игрална продукция (пълнометражни и късометражни филми, от тази година и телевизионни сериали), но освен това е форум за професионални контакти и трибуна за ползотворни дискусии. Тази година

41-вото издание бе очаквано и като картина на филмовата продукция, осъществена предимно през последните 2-3 години, които бяха трудни за филмопроизводството (Ковид пандемията, съпътстващите ограничения, новата инфлационна ситуация, общата социална несигурност и т.н.). Не са за подценяване и постоянните юридически процедури по обжалване на конкурсните сесии за финансиране, които понякога блокират редица продукции и отлагат очаквани, но неосъществени или незавършени филми.

Така селекцията на 41-вата „Златна роза“ успя да извади на конкурсния екран 12 пълнометражни филма и 25 късометражни, плюс 3 „новобрански“ телевизионни сериала, представени с по един пилотен епизод.

Колкото – толкова!

По-важно е, че сред филмите от различните категории безспорно има успешни заглавия с интересни теми, които предполагат възможни анализи, както и поводи за някои обобщения и оценки. Общото впечатление от пълнометражния конкурс е за приемлив  баланс между някои много силни, актуални, достоверни и живи днешни филми и други, при които добронамереният анализ неизбежно констатира определени слабости (смислови, художествени, професионални), а те формират сдържано отрицание или категорично несъгласие. И това е напълно нормално. При селекция само от 12 заглавия няма как да очакваме някакво изненадващо тематично, жанрово или стилистично разнообразие. Но затова пък радващо е, че сред тях има 4 дебюта (!) и 2 втори филма – на практика 50 % от конкурсната програма е на нови режисьори (макар и не съвсем млади). Това е лаконичният език на числата.

Реалната картина обаче не е толкова въодушевяваща при дебютите. Тео Ушев, например, не е съвсем млад, при това е утвърден анимационен режисьор и визуален артист. А игралният му дебют „Ф1.618“ е амбициозно художествено своеволие с 91 минути декларативен патос, който освен зрителите, и някои от актьорите не разбират съвсем. Докато Петър Русев, също дебютант, много по-скромно защитава своя главен герой – талантлив млад поет, но  неприспособим към реалностите на всекидневието. Във филма също има някои банални клишета, но някак свенливи, а не натрапчиво декларативни.

Безспорен обаче е игралният дебют „Добрият шофьор“ на вече опитния документалист Тонислав Христов. Той уверено и в овладян филмов разказ умело преплита поне три тематични акцента: безпътицата пред мнозина млади хора при социалните проблеми у нас; принудителната им икономическа емиграция и след нея неизбежната закъсняла, но болезнена равносметка. В добавка режисьорът (той е и съсценарист) разчита на прекрасни актьори (Малин Кръстев и Геро), които напълно органично се вписват в избрания почти документален екранен език. А това се забелязва на екрана и респектира с качествата на добре построен разказ!

А във своя филм 2 ½  „Чума“ (след „Кецове“ съвместно с Валери Йорданов и „Сцени от живота на една актриса“), режисьорът Иван Владимиров смело и рисково, разбира се, посяга към нашата литературна класика - стъпка, която заслужава подкрепа и одобрение. Той основателно се доверява на сценариста Боян Биолчев в неговата преработка върху „През чумавото“ на Йордан Йовков. Ала екранът винаги е коварно увеличително стъкло и потребният мощен драматизъм частично се губи зад сюжетния пласт. Илюзията пък, че може да се направи нещо като етнографски уестърн (според думи на режисьора?) е изначално противопоказна при подобна национална екранизация! То е все едно някоя изключително креативна домакиня да експериментира с ванилия в домашната лютеница!

И още два режисьорски дебюта, но от съвсем друга география.

След „Васил“ (с испански сюжет) и „Аромат на липа“ (американски сюжет) Иван Бърнев вече е професионален емигрант! Само че разликата между двата филма е колкото от Испания до Америка - един Атлантически океан, през който конкистадорите на Христофор Колумб са преплували благополучно, но вторият филм не успява да стори същото по обратния път от Америка до Европа. Защото испанската режисьорка Авелина Прат (уви, не е наша дебютантка) се представя с добре премислен и умело построен филм за реалната трудна адаптация на един български емигрант в чужда културна, социална и езикова среда. В нейния разказ Васил преживява достоверни психологически изпитания, точно поднесени от прекрасния актьор Иван Бърнев. Наградата за най-добра мъжка роля е заслужена и защитена от неговото убедително присъствие пред камерата. Докато в „Аромат на липа“ режисьорката Сиси (Цветана) Денкова постига нещо непостижимо – самодеен филм с професионални актьори! Защото залага на чалга клишета от техни предишни халтури (честа професионална небрежност при някои актьори) или не мотивира достатъчна психологическа достоверност пред камерата. Само Иван Бърнев оцелява между капките. В това е малката разлика между дебютните филми на двете режисьорки.

А сега да продължим с отличниците!

Режисьорът Стефан Командарев и постоянният му съсценарист Симеон Венциславов със своя нов филм „Уроците на Блага“ навлизат дълбоко, вълнуващо и страстно в социалната драма на възрастните хора у нас, притиснати не само от менгемето на трудното всекидневие, но и попаднали в лапите на безпощадни телефонни измамници. Блага е болезнения субект на нашата вина, че сме допуснали като общество такова издевателство с беззащитните пенсионери, плюс наглостта от всякакви деформации на добрите нрави (според стандартната юридическа фраза). Особено потресаващ е финалът на филма, когато почтената бивша учителка е пречупена в безсилието си и прави най-болезненото морално предателство пред самата себе си! Без да е кухо драматизиран, финалът е направо трагичен!

А „Диада“ с безпощадна искреност оголва подобна социална и индивидуална драма в алтернативната на Блага тийнейджърска възраст – все едно това са нейните 16-годишни ученици, залутани в безвремието на съдбата си. Тяхната безпътица отвъд ръба на баналните, но и брутални изкушения, ги отвежда до собственото им морално самоубийство! Не е нужно да се питаме дали сюжетните епизоди са житейски достоверни (уви, такива са!), достатъчно е само да се откажем от упойката на собственото си зрителско спокойствие, за да се разтърсим от картината на екрана, която всекидневно е редом с нас в житейската действителност! Авторите на филма и особено двете момичета в централните роли – Маргарита Стойкова и Петра Църноречка са неподправено достоверни, болезнено искрени и трогателно нещастни!

Ето два тъжни филма, които еднакво искрено, пристрастно, жадно искат да ни просветлят, та дано като някакво чудодейно арт-лекарство помогнат за оздравяване на обществото ни! Иначе сме обречени да повтаряме сюжетите, персонажите и залутаното им пропадане в реалното си неуютно всекидневие. И двата са много добри филми, които ги очаква успешна екранна съдба и заслужено, искрено зрителско признание. Пожелавам им го от сърце!

Коректно е все пак да отбележим, че в „Диада“ пълната, спонтанна и всеотдайна искреност на сценаристката и режисьорка Яна Титова (която е и добра актриса), е допуснала в отделни епизоди при второстепенните персонажи (двете учителки, бащата на Дида) прекалено сатирично шаржиране, което прекрачва чертата на собствената естетика на филма и отива към пародия.

И тук, непоканен (като „притча во язицех“) възниква въпросът за поделената между двата филма (според решението на журито) голяма награда „Златна роза“. Безспорно, те бяха най-добрите в пълнометражния конкурс! „Уроците на Блага“  пристигна във Варна с „летящ старт“ след трите награди в Карлови Вари и отново категорично защити безспорните си качества! Докато „Диада“ светна на екрана без предварителни „препоръки“, само с примамливото си  заглавие, което означава „единство от двама“ (за пояснение: при трима е триада).

Обаче както знаем от географията,

Еверест е един!

Споменаването на автентичното му тибетско име Чомолунгма е реверанс към шерпите, които го катерят непрекъснато като професия и поминък, с багажа на някоя богата експедиция. Но кой от двата филма иска да е шерп на другия? Въпрос без възможен отговор, който очевидно и журито не знае. Статутът на наградите позволява само една от тях да бъде поделена ex aequo, но добрият тон и дори интуицията подсказват, че това не бива да е голямата „Златна роза“. Тя затова е назована в единствено число и няма как да се подели на „ароматни листенца и остри бодли“! Освен това кинофестивалът не е спортно състезание и няма фотофиниш, който да поеме отговорност. В случая отговорността е право и задължение на журито! У нас има такъв прецедент през  2004 година („Изпепеляване“ на реж. Станимир Трифонов и „Мила от Марс“ на реж. Зорница София), но големите световни фестивали избягват подобно раздвоение! Друго подобно поделяне на голямата „Златна роза“ между две заглавия е през 1980 г., но тогава наградата е за игралния филм „Бариерата“ (реж. Христо Христов) и телевизионния сериал „Сами сред вълци“ (реж. Зако Хеския).

А пък специалната награда за пълнометражен филм бе редактирана като: „Специална награда на журито за Георги Дюлгеров за огромния му принос към българската кинокултура, за майсторството му, за трайното му присъствие и подкрепа на поколения млади кинотворци, и за вдъхновението, което дава на всички нас.“ Само, че това променя фокуса и става друг тип отличие за напълно заслужено уважение към 80-годишнината на големия режисьор и справедливо напомняне за мястото му в нашето кино – преди всичко за великолепните му игрални филми („И дойде денят“, „Авантаж“, „Мера според мера“), без да пропускаме и документалните за Нешка Робева и „златните момичета“ от художествената гимнастика. Ала да бъдем коректни – зад тази някак свенливо преформулирана фестивална награда май се крие очевидна неудовлетвореност от новия фестивален филм на Дюлгеров „Записки по едно предателство“ (2023). Верен на текста от „Записките…“ на Захари Стоянов, за съжаление в художествено отношение филмът е като школско театро с ученици на г-ца Рада Госпожина. Но да признаем: с добър филмов финал – бягащият монолог на уплашения и разкаян предател Дядо Въльо (Ивайло Христов).

Нормално и справедливо е главният национален фестивал да отбелязва ветераните на киното ни. Добро попадение бе 80-годишнината на актрисата Меглена Караламбова с повече от 50 роли  на малкия и големия екран, която бе и лице на официалния фестивален постер. Редом с нея фестивалът отбеляза и 100 години от рождението на режисьора Атанас Трайков (чрез съвместния им филм „Татул“, 1972). Ала как така организаторите пропуснаха другата ярка 100-годишнина от рождението на забележителната и безспорна режисьорка Бинка Желязкова? Та тя е не само талантлив автор на прекрасни филми, но и морален стожер за поколения кинематографисти и дейци на културата! Май я пропусна и ентусиазираното специално събитие „Жените в българското кино“, което намери свое място във фестивалния календар. Нима не знаят, че Бинка Желязкова е първата жена-режисьор в българското игрално кино, лауреат на първата „Златна роза“ от 1961 г. и би могла да е техен професионален символ! А можеше дори нейният забранен някога филм „Привързаният балон“ (1967) да открие фестивала, вместо документалния (!) „Последният гларус“ (2023), още повече че режисьорът му Тонислав Христов така се оказа  неволно фаворизиран, тъй като има и игрален филм в пълнометражния конкурс.

Но станалото – станало!

Това са бележки post factum, които имат значение само като знак за внимание в бъдеще време. Поне така се надяваме.

Късометражните филми са обособена, собствена художествена територия, която изисква и налага специфичен подход в анализа и оценката. Факторът време (продължителност) в никакъв случай не е само физически параметър, а напротив – решаващ художествен (дори естетически) компонент. Знаменитата реплика на Чехов „Нямам време да ти пиша кратко“ предопределя, обяснява или поне подсказва много неща – както по изграждането на художествената структура на филма, така и за неговото разпространение и показ. Ето защо си заслужава да бъдат разгледани отделно, в самостоятелен аналитичен текст, с добре аргументирани разсъждения, а не претупани в „късометражен“ пасаж. Достатъчно е тук само да споменем, че сред 25-те късометражни филма имаше някои внимателно обмислени и успешно защитени като аудиовизуален художествен текст в адекватно времетраене. Но съвсем не всички са такива, напротив - много от заглавията остават смислово недоизведени, идейно неуплътнени и екранно незащитени. Успешни изключения, разбира се, има и сред тях е награденият от нашата професионална гилдия „Критика“ филм „Любима“ (реж. Мая Виткова-Косев). Той е добър пример за чист кинематографичен разказ, събран в 27 минути, с прецизно построена структура, перфектна операторска работа на Крум Родригес и силно емоционално въздействие по чист визуален път.

Подобно специално внимание изисква и новото участие на игрални телевизионни сериали, но вече като самостоятелна категория, след като присъстват с отделна, самостоятелна схема за финансиране в променения ЗФИ. Този кръг от въпроси е не само интересен, но и наложителен за дискусия, която бе зачената във Варна, а следва да продължи в сериозен формат и задълбочен анализ на редица сложни, важни и преплетени въпроси. Най-малкият от тях е как ще бъдат оценявани сериалите – очевидно от отделно самостоятелно жури, но дали само по един пилотен епизод? Сега бе така и при само 3 заглавия, тази работа пое журито за късометражния конкурс. Но в бъдеще, още при следващата „Златна роза“, ще се наложи изясняване на фестивалния статут и мястото на сериалите в него. Тогава и отразяването им в текущата работа на фестивала, както и в последващи критически анализи и оценки, ще изисква специално внимание в подобаващ обем.

Сега, след осемте септемврийски дни във Варна, ще очакваме следващата 42-ра „Златна роза“, за да видим бъдещите нови филми, новите обещаващи дебюти, трепетно очаквани радости и нежелани разочарования – всичко онова, което съпътства всекидневието на филмовото изкуство!

Но да не забравяме: дори и през броените дни на обичайната фестивална еуфория, най-важна остава срещата на филмите със зрителите и тяхната справедлива оценка! Защото без тях киното няма смисъл! 

------------------

Предишната публикация на този критически анализ на киноведа проф. Манов е в сайта за изкуство „въпреки.com"